— Заповедите са, за да се изпълняват! — рече Великият везир и запълзя заднишком към вратата. Там се изправи, поклони се дълбоко и излезе.
Но дори и след това Тисрок остана смълчан на дивана и Аравис след време си помисли, че вероятно е заспал. Най-сетне се чу изскърцване, тежки въздишки и той надигна огромното си тяло, направи знак на робите с факлите да тръгнат и ги последва. Вратата зад него се затвори, отново настъпи тъмнина, а двете момичета най-после можеха отново да дишат свободно.
Глава девета
През пустинята
— Ужасно! Направо ужасно! — проплака Лазаралийн. — О, скъпа, толкова съм изплашена. Цялата треперя. Пипни ме.
— Хайде! — подкани я Аравис, също разтреперана. — Отидоха в новия дворец. Само да се измъкнем от тази стая, и ще бъдем в безопасност. Загубихме обаче доста време. Отведи ме до онази врата към реката колкото е възможно по-бързо.
— О, скъпа, как? — изпищя Лазаралийн. — В момента не съм в състояние да направя каквото и да било. Горките ми нерви! Не. Най-добре да постоим известно време тихичко, а после да се прибираме.
— Да се прибираме? — възмути се Аравис.
— О, не разбираш ли? Нямаш ли капчица състрадание? — изхленчи Лазаралийн.
Аравис реши, че не разполага с време за каквото и да било състрадание.
— Слушай! — хвана тя Лазаралийн за раменете и здравата я разтърси. — Само да кажеш още една дума за прибиране, само да не тръгнеш с мен начаса към вратата… Знаеш ли какво ще направя? Ще изтичам в коридора, ще се разпищя и ще заловят и двете ни.
— Но тогава ще ни… у… убият! Не чу ли какво каза Тисрок (жив и здрав да е вовеки!)?
— Да! Предпочитам да умра, вместо да се омъжа за Ахошта. Затова тръгвай!
— О, колко си жестока! — проплака Лазаралийн. — Особено като се има предвид в какво състояние съм.
Накрая все пак се подчини на Аравис. Изкачиха се по същите стълби, по които преди време слязоха, шмугнаха се в коридора и излязоха навън. Намираха се в градината на двореца, която се състоеше от тераси, спускащи се към градската стена. Луната светеше ярко. Едно от неудобствата на приключенията е, че човек обикновено е толкова напрегнат и забързан, че не може да се наслади на най-красивите места. Затова и Аравис (макар години наред да си ги спомняше) имаше само най-бегла представа от сивите морави, тихо ромолящите фонтани и дългите черни сенки на кипарисите.
В самия край на градината пред тях зловещо се изправи стената. Треперещата Лазаралийн не можеше да отмести резето на вратата. Аравис обаче се справи. И ето, блесна реката: отразяваше лунната светлина, а до малка площадка се поклащаха завързани няколко лодки за разходка.
— Довиждане — обади се Аравис — и благодаря! Съжалявам, ако съм се държала свински! Но не забравяй от какво бягам.
— О, Аравис, скъпа — не се предаваше Лазаралийн, — няма ли да промениш решението си? Особено сега, след като се убеди колко е велик Ахошта?
— Велик? — възкликна Аравис. — Гнусен пълзящ червей, който се оставя да го ритат и се надява да си отмъсти, като помага на отвратителния Тисрок да обмисли смъртта на сина си? Пфу! По-скоро ще се омъжа за кухненския слуга на баща ми, но не и за такъв мъж.
— О, Аравис, Аравис! Не вярвам на ушите си, че говориш такива отвратителни неща, включително за Тисрок (жив и здрав да е вовеки!). Сигурно така трябва да бъде, след като той се кани да го направи!
— Довиждане! — повтори Аравис. — И между другото, роклите ти са прелестни. Домът ти също. Не се съмнявам, че животът ти ще бъде прекрасен… макар за мен да не е подходящ! Затвори вратата тихо след мен!
Измъкна се от прегръдката на приятелката си, стъпи в една плоскодънна лодка, оттласна се и след миг се озова по средата на течението: голямата луна грееше над главата й, а отражението й плуваше във водите на дълбоката река. Въздухът трептеше свеж и прохладен. С приближаването към отвъдния бряг дочу вик на бухал. „О, сега вече се чувствам по-добре“ — помисли си Аравис. Винаги бе живяла в провинцията и всяка минута, прекарана в Ташбаан, й се струваше отвратителна.
Стъпи на брега. Наоколо цареше тъмнина — земното възвишение и кичестите дървета закриваха лунната светлина. Все пак откри пътя, по който Шаста бе минал преди време, стигна до мястото, където свършваше тревата и започваше пясъкът, огледа се и видя огромните черни Гробници. Чак сега сърцето й се сви, макар да беше смело момиче. Ами ако другите не са там? Ала тя вирна брадичка и пое право към камъните.