Още преди да ги стигне, видя Брий, Хуин и коняра.
— Можеш да се връщаш при господарката си! — нареди Аравис (съвсем забравила, че му е невъзможно да го стори, преди да отворят градските порти на следващото утро). — Ето ти пари за свършената работа.
— Заповедите са, за да се изпълняват — отвърна конярят и без подкана забърза към града. Нямаше нужда да му напомня да бърза, защото и през неговата глава минаха доста мисли за духове и призраци.
Аравис се спусна да целува конете и да ги потупва по шиите, сякаш бяха най-обикновени коне.
— А, ето го и Шаста! Да сме благодарни на Лъва! — обади се Брий.
Аравис се огледа и наистина: Шаста пристъпяше към тях, излязъл от скривалището си веднага щом конярят се отдалечи.
— А сега — отсече Аравис — нямаме време за губене!
Съвсем набързо им разказа за похода на Рабадаш.
— Предателски кучета! — възнегодува Брий, тръсна грива и започна да удря земята с копито. — Нападение по време на мир, без дори да са предизвикани! Но ние ще го надхитрим. Ще бъдем там преди него.
— Ще успеем ли? — запита Аравис, мятайки се върху седлото на Хуин.
На Шаста му се искаше и той така сръчно да може да яхва кон.
— Б-р-р-р…! — изпръхтя Брий. — Хайде, Шаста, качвай се! Можем ли? Защо не? Разполагаме с добра преднина.
— Но той каза, че тръгва веднага — уточни Аравис.
— Хората винаги приказват така — подигравателно подхвърли Брий. — Как ще събереш двеста конници, ще напоиш конете, ще разпределиш провизиите, ще ги въоръжиш, ще оседлаеш конете и ще тръгнеш за една минута. Сега накъде е нашата посока? На север ли?
— Не — обади се Шаста. — Разбрах нещо по този въпрос. Оставих знак. По-късно ще ви обясня. Малко мръднете наляво, вие, двата коня! А… Ето го.
— Да се уточним — подхвана Брий. — Всички тези истории, дето се срещат по приказките, как галопирали цял ден и цяла нощ всъщност са измислици. Върви се ту бавно, ту се преминава в тръс. Ходенето ще е за кратко, а придвижването в тръс — по-дълго. И когато ние двамата вървим, вие, човеците, може да слизате и също да вървите. Ясно ли е? Готова ли си, Хуин? Тръгваме! Към Нарния и севера!
В началото беше невероятно приятно. От падането на нощта бяха изминали доста часове и пясъкът вече не излъчваше събраната през деня топлина. Подухваше прохладен и свеж ветрец. Накъдето и да се обърнеш, пясъкът блестеше на лунната светлина като гладка водна повърхност или огромен сребърен поднос. Чуваше се единствено шумът от копитата на Брий и Хуин. Шаста сигурно щеше да заспи, ако не се налагаше от време на време да слиза и да върви.
И така продължи цели часове. После луната залезе. Часове наред яздеха в пълна тъмнина. По едно време на Шаста му се стори, че различава по-ясно шията и главата на Брий. И бавно, много бавно, започна да се откроява огромна сива равнина, която се разстилаше наоколо. Изглеждаше съвсем безжизнена, сякаш се намираха в мъртъв свят. Шаста се почувства ужасно уморен, потрепери от студ, устните му бяха пресъхнали. И през цялото време дочуваше поскърцването на кожата на седлата, звънтенето на камбанките и шума от копитата — не чат-чат-чат-чат, както е по твърда настилка, а та-та-та-та, защото стъпваха по сух пясък.
Най-после далече вдясно, ниско над хоризонта се появи дълга по-светлосива ивица. Последва я червена. Утрото настъпваше, но наоколо не се чуваше чуруликането на нито една птичка. Беше благодарен, че от време на време вървят, защото му беше много студено.
Изведнъж слънцето изгря и всичко мигом се промени. Сивкавият пясък грейна в жълто и заблестя, сякаш осеян с диаманти. Отляво сенките на четиримата препускаха една до друга, силно издължени. Двойният връх на планината Пайър се очерта на светлината и Шаста констатира, че малко са се отклонили.
— Наляво, наляво! — насочи другарите си той.
А най-хубаво от всичко беше, че отзад Ташбаан изглеждаше далечен и малък. Гробниците се сливаха с хълма, където бе разположен градът на Тисрок. Все още бяха бодри.
Ала това не продължи дълго. На пръв поглед през рамо Ташбаан изглеждаше доста далече, но сякаш не помръдваше, независимо колко напредваха. Скоро Шаста престана да поглежда през рамо към града, защото му се струваше, че изобщо не се придвижват.
В един момент светлината се превърна в мъчение. Отразена в пясъка, тя направо бодеше очите, но пък не биваше да ги затваря, за да не обърка посоката към двойния връх на планината Пайър. Стана горещо. Почувства го, когато за пореден път слезе да повърви. Плъзгайки се да стъпи на пясъка, горещината го лъхна в лицето, сякаш надникна в разпалена фурна. Следващия път беше още по-лошо. Третия път босите му крака едва допряха пясъка и Шаста изпищя от болка, мушна крак в стремето и се настани върху гърба на Брий, преди той да успее да каже нещо.