— Извинявай, Брий — едва си поемаше дъх момчето, — но не мога да вървя! Пари ми на краката.
— Да, разбира се, трябваше да се досетя — задъхано отвърна Брий. — Стой горе! Няма как!
— За теб това е без значение — обърна се Шаста към Аравис, която вървеше редом до Хуин. — Ти си с обувки.
Аравис не отвърна нищо. Изглеждаше високомерна. Да се надяваме, че не го е направила нарочно, но остави такова впечатление.
И пак — бавен ход, в тръс, бавен ход, в тръс. Дзън-дзън-дзън от звънчетата, скръц-скръц-скръц от седлата, мирис на запотен кон, на човешка пот, ослепителна светлина, главоболие. И нищо не се променяше вече толкова километри. Ташбаан никога нямаше да се отдалечи, планините никога нямаше да се приближат. Остава ти само чувството, че вечно си се движил така: дзън-дзън-дзън от звънчетата, скръц-скръц-скръц от седлата, мирис на запотен кон, на човешка пот.
Какво ли не опитва човек, за да накара времето да тече по-бързо, но нищо не помага. Много старателно избягваш да мислиш за някаква напитка — леден шербет в ташбаански палат, клокочеща бистра изворна водица, мляко със или без каймак — и колкото повече се стараеш да не мислиш, толкова повече ти се върти в главата.
И така — панорамата се промени: появи се масив от камъни, дълъг не по-малко от четиридесет и пет крачки и висок почти десет стъпки. Сянката не се простираше кой знае колко нашироко (слънцето вече беше доста високо), но все пак всички се събраха накуп, хапнаха и пийнаха по малко вода. Не е лесно да напоиш кон от мех, но Брий и Хуин се справиха. Изяденото и изпитото не стигна на никого, но всички мълчаха. Конете, плувнали в пот, дишаха шумно. Децата бяха пребледнели.
След кратка почивка продължиха. Същите шумове, същите миризми, същата ослепителна светлина, докато най-после сенките им се появиха отдясно и започнаха да се удължават, удължават и накрая се проточиха до източния край на света. Много бавно слънцето се спускаше към хоризонта на запад, докато най-накрая залезе и, слава богу, безмилостното заслепяване изчезна, макар че пясъкът все още продължаваше да излъчва непоносима горещина. Четири чифта очи се оглеждаха трескаво да зърнат долината, за която спомена гарванът Салоупад. Но километър след километър се стелеше само пясък. Денят определено свърши, повечето звезди се показаха, а конете продължаваха да напредват, докато децата — окаяни, жадни и изморени — ту се качваха, ту слизаха от седлата. Едва когато луната се показа, Шаста се обади с глас като на човек, чиято уста е съвършено пресъхнала:
— Ето я!
Точно така. Напред, малко вдясно, видяха два скалисти склона да се спускат един към друг. Конете, прекалено уморени да говорят, се насочиха натам и скоро навлязоха в клисурата. Отначало се оказа дори по-лошо, отколкото в пустинята: въздухът между скалите беше спарен, не проникваше и достатъчно лунна светлина. Камъните от двете страни се издигнаха по-високо от човешки бой. Но постепенно се появи растителност — бодливи, подобни на кактуси растения и жилава трева от онази, дето реже ръцете. Копитата на конете започнаха да стъпват върху камъчета вместо върху пясък. Зад многобройните завои на долината дружината жадно се оглеждаше за вода. Конете вече бяха почти накрая на силите си. Препъвайки се, Хуин задъхана се влачеше след Брий. Бяха на ръба на отчаянието, когато стигнаха до някаква локва, а тънка струйка вода си прокарваше път през по-мека и свежа трева. Вадичката започна да прилича на поточе с храсти от двете страни, поточето се превърна в рекичка и накрая Шаста, почти изпаднал в транс, осъзна, че Брий е спрял и той се свлича от гърба му. Пред тях от малък водопад струите се изливаха в широко езеро. Двата коня вече стояха на брега с наведени глави и пиеха, пиеха, пиеха…
— О! — възкликна Шаста, преди да се гмурне (оказа се, че водата му стига до коленете) и подложи глава под малкия водопад. — Това вероятно е най-прекрасният миг в живота ми.
След около четвърт час четиримата излязоха и се огледаха, за да разберат къде се намират. Луната, вече достатъчно високо, огряваше долината. По речните брегове растеше мека трева, а храсти и дървета пълзяха към подножието на скалите. Вероятно някъде из сенките се криеха чудесни цветни храсти, защото наоколо ухаеше приятно. А от тъмнината сред дърветата долетя звук, непознат досега за Шаста — песента на славей.