Всички се чувстваха ужасно изморени — нямаха желание нито да говорят, нито да ядат. Конете легнаха неразседлани. Аравис и Шаста ги последваха.
След малко предпазливата Хуин се обади:
— Не бива да заспиваме! Трябва да изпреварим Рабадаш!
— Ъ-хъ… — съгласи се Брий доста бавно. — Не бива да заспиваме… Само малко отдих…
Шаста съобрази, че ако не стане и не предприеме нещо, всички ще заспят. Чувстваше, че трябва да го стори. Дори реши да стане и да ги убеди да тръгнат. Но ей-сега… След съвсем мъничко… Просто миг…
Много скоро луната вече грееше, песента на славея се лееше, а децата и конете бяха заспали дълбоко.
Аравис се събуди първа. Слънцето беше високо в небето, а от хладните сутрешни часове нямаше и помен. „Аз съм виновна — разгневи се тя на себе си и започна да буди останалите. — Как да очаквам конете, пък било то и Говорещи, да останат будни, след като вчера вървяха до последен дъх. На момчето, естествено, е безсмислено да се разчита — то е неподготвено. Но аз не биваше да постъпвам така.“
Другите бяха замаяни и малко не на себе си от дълбокия сън.
— Б-р-р-р… — изцвили Брий. — Заспал съм със седлото, така ли? Никога повече няма да се повтори. Страшно неудобно и…
— О, хайде, хайде! — подкани нетърпеливо Аравис. — И без това пропиляхме половината сутрин. Нямаме време за губене.
— Все пак е редно да сложа нещо в устата си — обади се отново Брий.
— Опасявам се, че не можем да те чакаме — възропта Аравис.
— За какво да бързаме толкова? — попита Брий. — Нали прекосихме пустинята?
— Но не сме стъпили в Арченланд! — напомни Аравис. — А трябва да стигнем там преди Рабадаш.
— О, вероятно сме на километри пред него — предположи Брий. — Не тръгнахме ли по по-кратък път? Онзи гарван, твоят приятел, Шаста, нали беше казал, че оттук е по-пряко?
— Не спомена нищо за по-пряко — уточни Шаста. — Само спомена, че оттук е по-добре, защото стигаш до река. Ако оазисът остава северно от Ташбаан, опасявам се, че този път дори е по-дълъг.
— Е, аз не мога да тръгна, без да хапна — отсече Брий. — Свали ми юздата, Шаста!
— Мо… моля ви! — обади се Хуин плахо. — И аз като Брий чувствам, че не съм в състояние да продължа, но нали когато на гърба на коня има човек (с шпори и какво ли не), той е принуден да върви, макар да се чувства капнал. И все пак продължава. Искам да кажа… Защо да не направим сега, когато сме свободни, дори по-голямо усилие? Нали всичко е в името на Нарния?
— Мисля, мадам — заяви Брий доста натъртено, — че съм по-наясно относно походи, принудителни преходи и какво един кон може да понесе повече от теб.
На това Хуин не отговори, защото като разумна кобила с добър нрав лесно понасяше да й възразяват. А всъщност тя беше съвършено права. Ако в този момент върху гърба на Брий седеше таркаанец, който да го пришпори, той щеше да установи, че би препускал, и то здравата, поне няколко часа. Ала за един роб, вършил всичко по принуда, едно от най-лошите последствия, след като вече е свободен, е загубата на воля сам да си налага каквото и да било.
Затова изчакаха Брий да хапне и да се напие с вода. Хуин и децата, разбира се, също хапнаха. Поеха на път не по-рано от единадесет часа. Дори тогава Брий не взимаше нещата така насериозно, както предишния ден. В действителност Хуин, макар и по-крехка и по-изморена, наложи темпото. Самата долина (пресечена от кафеникавата хладна река, обрасла с трева, мъх, диви цветя и рододендрони) представляваше възхитително място, на което ти се искаше да останеш завинаги.
Глава десета
Отшелникът от южната граница
След неколкочасова езда долината отново се разшири. Малката река, чието течение следваха, се вливаше в по-широка и буйна река, устремена на изток. Отвъд нея леките възвишения преминаваха в хълмове и скатове по посока към Северните планини. Отдясно се извисяваха каменисти върхове, някои от които бяха покрити със сняг. Отляво, докъдето поглед стига, се простираха обрасли с борове склонове, прорязани от навъсени чукари, тесни проходи и сини върхове. Оттук Шаста не виждаше планината Пайър. Право напред планинската местност потъваше в долина — навярно проходът между Арченланд и Нарния.
— Б-р-р-р… Северът! Зеленият север! — възторжено изцвили Брий. И наистина: по ниските хълмове растителността имаше наситенозелен и свеж цвят, странен за южняшките представи на Аравис и Шаста. С приповдигнато настроение тръгнаха надолу към мястото, където двете реки се сливаха.
Реката, течаща на изток, извираше от по-високите скатове в западната част на долината. Спускаше се бързо, насечена от прагове, които образуваха водопади. Дори не си помисляха да я пресекат, ала се поогледаха и откриха надолу по течението удобно за преплуване плитко място. Шумът от водата, разпенените бързеи около конете, хладният въздух, прелитащите водни кончета изпълниха Шаста с непознато вълнение.