— Приятели, вече сме в Арченланд — обяви Брий гордо, като се измъкваше на северния бряг. — Според мен току-що прекосихме реката Криволичещата стрела.
— Дано сме стигнали навреме — промърмори Хуин.
Започна изкачването — бавно и зигзагообразно, защото склоновете бяха стръмни. Прекосяваха места, които приличаха по-скоро на обезлюдени паркове (без пътища и къщи). Дърветата не растяха близо едно до друго, за да могат да ги нарекат гора. Шаста, живял в равнинна местност, обрасла само с трева, се дивеше на многобройните и тъй различни по вид дървета. Ако ти беше там, вероятно щеше да се досетиш, че това са дъб, бук, бреза, калина, кестен. С приближаването им зайците хукваха във всички посоки, ала сред дърветата видяха и цяло стадо сърни, което не побягна.
— Възхитително е! — не преставаше да се радва Аравис.
На първия хребет Шаста се извърна и погледна назад. Ташбаан не се виждаше, а пустинята се простираше до хоризонта. Не успя да различи само прохода, през който минаха.
— Ей! — провикна се той. — Какво е това?
— Кое това? — попита Брий и извърна глава назад.
Хуин и Аравис също погледнаха натам.
— Онова — Шаста посочи с ръка. — Прилича на дим. Дали е огън?
— По-скоро пясъчна буря — предположи Брий.
— Няма толкова силен вятър — отбеляза Аравис.
— О! — възкликна Хуин. — Вижте! Нещо проблясва по средата. Вижте! Та това са шлемове и… оръжие. И се придвижва. Приближава се насам.
— В името на Таш! — извика Аравис. — Това е армия. Това е Рабадаш.
— Няма начин да е друг — отчая се Хуин. — Точно от това се страхувах. Бързо! Трябва да стигнем до Анвард преди тях.
Без повече думи тя се завъртя и препусна в галоп на север. Брий отметна глава и я последва.
— Давай, Брий, давай! — извика Аравис през рамо.
Препускането изтощи конете. При изкачването на всеки нов хребет пред погледа им се ширваше нова долина, а отвъд нея в далечината виждаха поредното възвишение. Мислеха си, че се движат в правилна посока, но нямаха представа колко далече е Анвард. На билото на втория хребет Шаста пак се обърна. Вместо облак прах сред пустинята сега видя черна маса — същински движещи се мравки. Бяха в другия край на реката Криволичещата стрела. Несъмнено търсеха брод.
— При реката са! — извика той.
— Бързо! Бързо! — обади се и Аравис. — Защо бързахме толкова, ако не успеем да стигнем до Анвард навреме? Премини в галоп, Брий! В галоп! Припомни си, че си боен кон!
И Шаста едва се удържаше от подобни подкани, но все пак си помисли: „Бедното същество и без това прави всичко, което е по силите му.“ Затова си мълчеше. И действително двата коня даваха, ако не всичко от себе си, то поне толкова, колкото смятаха, че могат. А това са две различни неща. Брий догони Хуин и сега препускаха един до друг по торфа. Ясно беше, че Хуин няма да издържи още дълго на темпото.
В този миг всички чуха шум отзад. Не шума, който очакваха да чуят — от копита, подрънкващи оръжия и бойни калорменски викове. Шаста мигом се досети какво е: същият смразяващ кръвта рев, който чу в лунната нощ, когато срещнаха Аравис и Хуин. И Брий го разпозна. Очите му се зачервиха, а ушите плътно се извиха назад. И Брий установи, че не беше тичал с всички сили. Шаста веднага долови разликата. Сега наистина препускаха колкото могат и много скоро се откъснаха далече пред Хуин.
„Не е честно — помисли си Шаста. — Надявах се, че тук не ни застрашават лъвове.“
Погледна през рамо. Всичко се виждаше като на длан. Огромно светлокафяво същество, снишило се до земята, се промъкваше като котка по тревата зад тях. И се приближаваше неумолимо бързо.
Шаста пак погледна напред, но нито възприе това, което видя, нито се замисли какво ще стане: гладка зелена стена, висока най-малко три и половина метра препречваше пътя. В средата на стената имаше отворена порта. А на портата стоеше облегнат на тояга висок мъж в роба до петите с цвят на есенни листа. Брадата му стигаше почти до коленете. Шаста зърна всичко това само за миг и отново извърна глава. Лъвът почти настигаше Хуин и понечваше да я захапе. Обляната й в пяна и пот муцуна не изразяваше никаква надежда.
— Спри! — извика Шаста в ухото на Брий. — Трябва да се върна! Трябва да помогна!
По-късно Брий твърдеше, че не е чул или не е разбрал командата. И понеже по принцип беше много честен кон, трябва да му повярваме.