Шаста измъкна крака от стремената, поколеба се за миг и скочи. Изпита остра болка — тя почти го зашемети, но преди да се замисли колко го боли, вече тичаше назад, за да помогне на Аравис. Никога през живота си не бе правил подобно нещо и нямаше представа защо го прави сега.
Един от най-ужасните звуци на този свят — болезнено изцвилване на кон — се изтръгна от гърлото на кобилата. Аравис, приведена ниско към гърба на Хуин, се опитваше да извади сабята си. И изведнъж тримата — Аравис, Хуин и лъвът — едва не връхлетяха върху Шаста. Преди да стигнат до него, лъвът се изправи на задните си крака (изглеждаше по-голям, отколкото можеш да си представиш) и замахна към Аравис с дясната си лапа. Шаста видя как стърчат всичките му ужасни нокти. Аравис изпищя и се наклони на седлото. Лъвът се насочи към раменете й, а Шаста, полудял от ужас, гледаше към звяра. Нямаше никакво оръжие, нямаше дори пръчка или камък. Изкрещя, както се вика по куче:
— Махай се! Махай се!
Изведнъж се оказа срещу широко отворената паст на звяра. След това — за пълно негово изумление — лъвът, все още на задните си крака, застана неподвижно, неочаквано се обърна и бързо се отдалечи.
Шаста ни най-малко не допусна, че нападателят им се е разкарал завинаги. Хукна към портата в зелената ограда — едва сега се сети, че я е видял. Хуин едва се държеше на краката си, но вече минаваше през портата, а на гърба й Аравис стоеше с облени в кръв рамене.
— Хайде, дъще, влизай! — подкани я брадатият мъж. А видял запъхтяния Шаста, продължи: — Хайде, сине, влизай и ти!
Момчето чу как портата се затваря зад гърба му. Брадатият мъж вече помагаше на Аравис да слезе от коня.
Стояха в идеален кръг, ограден с висока стена от зелен торф. Пред него имаше езерце с неподвижно гладка повърхност. Едно от най-големите и красиви дървета, които Шаста бе виждал, растеше край водата и засенчваше с клоните си цялото езеро. Отвъд него се виждаше малка каменна къща със сламен покрив. Чуваше се блеенето на овце, а зад нисък стобор се мяркаха кози. Най-свежата и прекрасна трева покриваше равната земя.
— Вие ли сте… Вие ли сте… — задъхано подхвана Шаста — крал Лун на Арченланд?
Старецът поклати глава.
— Не — отвърна той тихо. — Аз съм Отшелника от южната граница. А сега, сине мой, не губи време с въпроси, а действай! Момичето е ранено, конете са изтощени, в този момент Рабадаш открива брода през река Криволичещата стрела. Ако хукнеш веднага, без миг почивка, ще успееш да предупредиш крал Лун.
Сърцето на Шаста замря, защото чувстваше, че силите съвсем го напускат. Потрепери вътрешно — това предложение му се стори прекалено жестоко. Още не знаеше, че извършиш ли едно добро дело, често за награда се налага да извършиш и второ — обикновено по-тежко и по-трудно от първото. Но на глас само попита:
— Къде е кралят?
Отшелника посочи с тоягата.
— Виж, ей-там, точно срещу портата, през която влязохте, има друга. Отвори я и тръгни право напред. Винаги право напред, независимо дали земята е равна или наклонена, гладка или грапава, суха или мокра! Нещо ми подсказва, че ще намериш крал Лун, ако вървиш само напред. И тичай! Тичай, без да спираш!
Шаста кимна, изтича към северната порта и изчезна. Тогава Отшелника помогна на Аравис (през цялото време той я подкрепяше с лявата си ръка) и я отведе, по-скоро отнесе, в колибата. Бави се дълго вътре. Когато излезе, каза:
— А сега, братовчеди, ваш ред е. — Говореше на конете.
Без да дочака отговор — а и те бяха прекалено изтощени, за да приказват — свали юздите и седлата им. После ги разчеса така добре, че надмина в майсторството си дори конярите от кралската конюшня.
— Хайде, братовчеди — подкани ги той, — забравете станалото и се успокойте! Ето ви вода и трева. Ще получите и топли трици, но трябва преди това да издоя другите си братовчеди — козите.
— Отшелнико — обади се Хуин, най-после намерила сили да проговори, — благородничката таркаанка ще живее ли? Нали лъвът не я е убил?
— Благодарение на моя опит знам много неща, които се случват в момента — отвърна усмихнат Отшелника, — но засега не знам много за бъдещето. Затова не мога да кажа дали някой мъж, жена или животно в целия свят ще доживее до залез слънце. Но е хубаво да се надяваме. Момичето вероятно ще живее толкова дълго, колкото всеки на нейната възраст.
По едно време Аравис дойде на себе си. Видя, че лежи по очи на невероятно меко легло насред гола стая с каменни стени. Нямаше представа защо е по очи, но щом направи опит да се обърне, усети остра пареща болка по целия гръб и си спомни всичко — разбра защо лежи така. Чудеше се от какво възхитително нещо е направено леглото (а то беше от пирен), защото, никога не бе виждала пирен.