Глава единадесета
Нежелан спътник
Шаста излезе през портата. Пред очите му се откри обрасъл с храсти тревист склон, който се простираше напред до някакви дървета. Нямаше време нито да мисли, нито да крои планове. Трябваше да тича, единствено да тича и това беше най-важното. Крайниците му трепереха, единият му крак започна да изтръпва, потта се стичаше по лицето му, попадаше в очите и го дразнеше. А и не чувстваше, че стъпва стабилно. На няколко пъти за малко едва не си изкълчи глезена върху разни камъни.
Тук дърветата растяха по-нагъсто, а многобройните открити места бяха покрити с орлова папрат. Слънцето не се виждаше, но не ставаше по-хладно. Беше един от онези дни, когато мухите са сякаш два пъти повече от обикновено. Непрекъснато кацаха по лицето на Шаста, но той дори не правеше опит да ги прогони — прекалено много бяха останалите му грижи.
Внезапно чу изсвирване на рог — не така величествено, като роговете на Ташбаан, а едно весело и закачливо „Ту-ту-ту…“. В следващия момент се озова в широко сечище сред тълпа от хора.
Поне на него му се стори тълпа. В действителност това бяха петнадесет-двадесет благородници в зелени ловни костюми. Някои бяха възседнали конете си, а други стояха до тях. Един от тях държеше стремето, за да може друг да яхне коня си. А този, на когото помагаха да се покачи, беше най-жизнерадостният, дебел, червенобузест и с игриви очи крал, който си в състояние да си представиш.
С появата на Шаста кралят съвсем забрави за намерението си да възседне коня. Разпери ръце към Шаста, лицето му засия и той се провикна с плътен глас:
— Корин! Сине мой! Пеша и целият в дрипи? Какво…
— Не — задъхано го прекъсна Шаста, клатейки енергично глава. — Не съм принц Корин. Аз… Просто приличам на него… Видяхме се с Негово величество в Ташбаан… Изпраща поздрави.
Кралят се взираше в Шаста със странно изражение.
— Вие ли сте крал Лун? — попита Шаста, едва поемайки си дъх и без да дочака отговор, продължи: — Ваше величество… Кралю… Бягайте… Анвард… Залостете портите… Идва враг… Рабадаш с двеста конници.
— Разполагаш ли с доказателства, момче? — попита един от благородниците.
— Собствените си очи — отвърна Шаста. — Видях ги. Изпреварихме ги от Ташбаан насам.
— Пеша? — озадачи се благородникът и леко повдигна вежди.
— С коне… При Отшелника… — продължаваше Шаста като все не му достигаше въздух.
— Не му задавай повече въпроси, Дарин! — обади се крал Лун. — По лицето му разбирам, че говори истината. Трябва да поемаме обратно, господа. Намерете кон за момчето! Можеш да яздиш бързо, нали, приятел?
Вместо отговор Шаста постави крак в стремето на коня, който му доведоха, и се метна върху седлото. През последните няколко седмици го бе правил стотици пъти с Брий и сега маниерът му беше доста по-различен, отколкото първата нощ, когато Брий го упрекна, че се катери върху него, сякаш е купа сено.
Стана му приятно, когато чу лорд Дарин да казва на краля:
— Това момче има истинска стойка на ездач, Ваше величество. В жилите му тече синя кръв, обзалагам се.
— Да, кръвта му… — промълви кралят замислено и отново впери сивите си очи в Шаста, без лицето му да променя странното си изражение.
Компанията тръгна в бърз ход. Шаста имаше отлична стойка, но нямаше представа какво да прави с юздите, защото никога не ги бе докосвал, докато яздеше Брий. Крайно предпазливо и много внимателно погледна с крайчето на окото си, за да разбере какво правят останалите (както когато някой е на гости, но не е съвсем сигурен кой нож или вилица точно трябва да използва) и се опита да намести пръстите си както видя, че са направили другите. Не посмя обаче истински да направлява коня. Надяваше се животното да следва останалите. Конят, разбира се, беше обикновен, а не Говорещ, но имаше достатъчно акъл, за да схване, че чудатото момче няма нито камшик, нито шпори и всъщност не е господар на положението. Именно затова Шаста съвсем скоро се озова в края на шествието.