Но дори и така яздеше доста бързо. Вече нямаше мухи и въздухът му се струваше невероятно сладък. А и си беше възвърнал дъха. И най-важното — успя да стигне навреме. За пръв път след напускането на Ташбаан (колко отдавна му се струваше!) изпитваше наслада.
Погледна нагоре да види дали са се доближили до върховете на планината. За свое разочарование изобщо не ги видя — само някаква неясна сива маса се стелеше към тях. За пръв път попадаше в планина и доста се изненада. „Трябва да е облак — помисли си той. — Облак, който се спуска надолу. Сега разбирам. Тук, сред хълмовете, човек наистина е в небето. Ще видя как изглежда един облак от вътрешната страна. Колко е приятно! Винаги съм се чудил какво представлява.“ Далече вляво и малко зад него слънцето щеше да залезе всеки момент.
Стигнаха до някакъв твърде неравен път. Движеха се бързо. Конят на Шаста продължаваше да е на опашката. Един-два пъти, на завоите (сега и от двете страни се простираха гори), той дори за малко загуби от поглед останалите.
Потопиха се в мъглата или мъглата ги обгърна (както искаш). Всичко наоколо посивя. Шаста нямаше представа колко студен и мокър е един облак отвътре, нито колко е тъмен. Сивото се превръщаше в черно с изумителна скорост.
От време на време някой в началото на колоната надуваше рог, но всеки път звукът се чуваше все по-глухо и по-глухо. Вече не виждаше останалите, но разбира се, щеше да ги зърне, щом свиеше зад следващия завой. Отмина извивката, но пак не ги видя. Всъщност не виждаше нищо. Конят му едва-едва пристъпяше.
— Хайде, конче, върви! — подканяше го Шаста.
Пак чу звука от рога — този път съвсем тихо. Брий постоянно му повтаряше да държи петите си извити навън и Шаста остана с впечатлението, че ще се случи нещо ужасно, ако ги забие в корема на коня. Сега изглежда настъпи моментът да провери.
— Виж какво — предупреди той, — ако не побързаш, знаеш ли какво ще направя? Ще забия пети в теб. Наистина ще го направя.
Конят обаче не обърна никакво внимание на заплахата. Тогава Шаста се намести плътно върху седлото, стисна колене и зъби и сръга коня с пети колкото сили имаше.
Единственият резултат беше, че за няколко стъпки конят даде вид, че преминава в тръс, но после пак продължи ходом. А стана съвсем тъмно и онези отпред като че ли се отказаха да надуват повече рога. Чуваше се само шумът от стичащите се по листата на дърветата капки.
„Е, дори да се движим бавно, сигурно някога ще пристигнем — реши Шаста. — Дано само не налетя на Рабадаш и хората му.“
Продължи така. Стори му се, че е изминало доста време. Започна дори да мрази този кон, а и да огладнява.
По едно време пътят пред него се раздели. Докато се чудеше кой от двата пътя води към Анвард, някакъв шум зад гърба му го стресна. Беше тропот на конски копита.
„Рабадаш! — изплаши се Шаста. Нямаше време да преценява по кой път ще поеме Рабадаш, а разсъждаваше. — Ако поема по единия, има вероятност той да поеме по другия. А ако стоя тук, със сигурност ще ме заловят.“ Слезе и поведе коня колкото може по-бързо по десния път.
Тропотът бързо се приближаваше и скоро Шаста разбра, че са стигнали разклона. Със затаен дъх изчака да види по кой път ще поемат.
Чу се команда: „Спри!“ и всякакви звуци: тежко дишане на коне, риене с копита, отронване на камъни, потупвания по шиите. Нечий глас заговори:
— Внимание, всички! Намираме се на един хвърлей от двореца. Помнете какви са заповедите ми. Щом стъпим в Нарния, което ще стане на зазоряване, ще убивате колкото е възможно по-малко. При това нашествие ще смятате всяка капка вражеска кръв за по-скъпа от литър ваша. При това нашествие, повтарям! Боговете ще ни изпратят по-щастливи часове и тогава няма да оставим живо същество между Каир Паравел и Западната Пустош. Но още не сме в Нарния. Тук, в Арченланд, нещата са по-различни. При превземането на двореца на крал Лун най-важна е бързината. Покажете на какво сте способни! Трябва да е в наши ръце до час. И ако това стане, давам ви го целия. За себе си няма да взема от плячката. Убивайте и за мен всички варвари зад стените, дори и да са деца, родени вчера, и всичко е ваше. Разпределете както искате жените, златото, скъпоценностите, оръжията и виното! Видя ли, че някой се дърпа, когато стигнем портите, жив ще го опека! В името на Таш, неустоимия, неповторимия — напред!
С доста трополене конницата се раздвижи и Шаста едва сега си пое дъх. Бяха тръгнали по другия път.
На Шаста му се стори, че много дълго време преминават и макар цял ден да си беше мислил за „двеста конници“, всъщност не си представяше колко е това. Но най-после шумът заглъхна и той отново остана сам със звука от потропващите по листата на дърветата капки.