Сега вече знаеше пътя към Анвард, но естествено нямаше как да продължи по него. Това щеше да означава да попадне в ръцете на войниците на Рабадаш. „Какво да правя?“ — чудеше се Шаста. Яхна отново коня и продължи по пътя с плахата надежда да попадне на колиба, където да помоли за подслон и храна. По едно време дори си помисли да се върне при Аравис, Брий и Хуин, но как? Нямаше представа в каква посока да поеме.
„Е — утеши се Шаста, — този път все ще ме отведе някъде“.
Но зависи кой какво разбира под „някъде“. Пътят наистина водеше нанякъде, в смисъл, че се виеше между все повече и повече дървета — тъмни и мокри — и сред все по-хладен и по-хладен въздух. И странно, леденият вятър продължаваше да застила мъглата около него, а не я раздухваше. Ако имаше представа от планински местности, щеше да се досети, че се намира доста високо — може би дори на самия връх. Ала Шаста не знаеше нищо за планините.
„Изглежда — пророни Шаста, — съм най-нещастното момче, живяло някога на този свят. На другите нещата винаги се уреждат, а моите — никога. Онези благородници и благороднички от Нарния успяха да се измъкнат от Ташбаан, а аз останах. Аравис, Брий и Хуин са на закътано при стария Отшелник, а мен ме отпратиха. Крал Лун и неговите хора вероятно са стигнали двореца и са затворили портите, преди Рабадаш да пристигне, а аз съм в гората.“
Капнал от умора и с празен стомах, той изпита такава жал към себе си, че по бузите му закапаха сълзи.
Краят на тези терзания дойде неочаквано. Шаста се изплаши — някой или нещо вървеше редом с него. Нищо не се виждаше в гъстия мрак. Нещото (или човекът) вървеше съвсем тихо. Момчето почти не чуваше стъпките му, но чуваше дишането му. Невидимият спътник като че ли поемаше огромно количество въздух и момчето остана с впечатлението за твърде голямо същество. Доловил дишането постепенно, той всъщност нямаше представа откога го съпровожда. Това му подейства като шок.
Припомни си отдавна чути истории за великани, населяващи северните страни, и прехапа от ужас устни. И сега, когато наистина имаше за какво да се разплаче, сълзите му секнаха.
Нещото (или човекът) вървеше съвсем тихо и Шаста реши, че само си въобразява. Но точно когато беше напълно сигурен в заблудата си, от тъмнината до него се чу дълбока въздишка. Това вече не беше плод на фантазията му! Та нали усети топлия дъх върху премръзналата си лява ръка?
Ако конят ставаше за нещо или ако знаеше как да го използва, щеше да рискува всичко и да се впусне в див галоп. Но Шаста беше наясно, че не може да накара този кон да препусне. Затова продължи бавно. Невидимият спътник се движеше със същата крачка и не преставаше да диша до него. Най-накрая Шаста не издържа и попита шепнешком:
— Кой си ти?
— Някой, който отдавна те чака да заговориш — отвърна нещото. Гласът не беше висок, но силен и плътен.
— Ти… великан ли си? — попита Шаста.
— Може и така да се каже — отвърна плътният глас. — Но не приличам на съществата, които наричате великани.
— Изобщо не те виждам — обади се Шаста след като дълго се взира. После (защото в главата му се мярна още по-ужасна мисъл) почти изпищя: — Не си… нещо мъртво, нали? О, моля те, моля те, иди си! Какво зло съм ти сторил? О, аз съм най-нещастният човек на света!
Отново усети топлия дъх на нещото върху ръката и лицето си.
— Нали виждаш — обади се то, — това не е дъх на призрак. Разкажи ми за нещастията си!
Шаста се поокуражи малко от дъха. Затова сподели, че не знае нито кой е баща му, нито коя е майка му, а го е отгледал строгият рибар. Разказа как е избягал, как са ги преследвали лъвове и е трябвало да плуват, за да се спасят. Изброи и всички опасности, на които попаднаха в Ташбаан, като не пропусна нощта, прекарана сред Гробниците и воя на зверовете в пустинята. Описа каква горещина и жажда изтърпяха, докато прекосяваха пустинята, и как, почти стигнали целта си, друг лъв ги подгони и рани Аравис. И ето, от колко време вече не е слагал трошица в устата си.
— Според мен това не са нещастия — каза накрая силният глас.
— Не намираш ли, че е лош късмет да налетим на толкова много лъвове? Та първия път бяха най-малкото два, както споменах, а…
— Беше само един, но много бърз.
— Откъде знаеш?
— Аз бях този лъв. — Шаста зяпна безмълвно, а гласът продължи: — Аз бях лъвът, който ви принуди да се присъедините към Аравис. Аз бях котката, която те утеши сред Гробниците на древните крале. Аз бях лъвът, който прогони чакалите, докато ти спеше. Аз бях лъвът, който вдъхна на конете нова сила за последните километри, за да стигнете до крал Лун навреме. И аз съм лъвът, когото не помниш, но който бутна лодката, в която лежеше ти — едно дете на път да умре, за да стигне до брега, където стоеше мъжът, готов да те приюти.