— Значи ти си наранил Аравис?
— Да.
— Но защо?
— Дете — каза гласът, — аз ти разказвам твоята история, не нейната. На никого не казвам друга освен неговата история.
— Кой си ти? — не се стърпя Шаста.
— Аз съм аз — отвърна гласът така гърлено и дълбоко, че земята се разтресе. И повтори: — Аз съм аз — този път ясно и весело. А после за трети път: — Аз съм аз — но го прошепна тихо, едва чуто, и въпреки това сякаш идваше от всички страни.
Шаста вече не се страхуваше, че гласът е на нещо, което ще го изяде, или е на призрак. Само усети как трепери по различен начин. И въпреки това му беше приятно.
Мъглата ставаше от черна — сива, от сива — бяла. Вероятно промените бяха започнали отдавна, но докато разговаряше с нещото, беше сляп за всичко друго. Сега матовата белота около него засия. Запримига неволно. Някъде напред чу да пеят птички. Разбра, че нощта най-после е свършила. Различаваше гривата, ушите и главата на коня съвсем ясно. Отгоре ги огря някаква златиста светлина. Помисли, че е слънцето.
Извърна се и видя до себе си да крачи по-висок от коня лъв. Конят или не се страхуваше от него, или не го виждаше. Светлината идваше от лъва. Никой никога не е виждал нещо по-страховито, но и по-красиво.
За щастие Шаста цял живот прекара далече на юг в Калормен и никога не беше слушал историите, предавани в Ташбаан от уста на уста, за ужасния демон от Нарния, който се появява в образа на лъв. И, естествено, не знаеше и никоя от истинските истории за Аслан, Великия лъв, сина на Императора отвъд морето, Краля на всички крале на Нарния. Но един бегъл поглед към лъва го накара да се свлече от седлото и да се просне в краката му. Нямаше сили да каже нищо, а и нищо не желаеше да казва. Пък и знаеше, че никой не очаква от него да каже нещо.
Великия крал и Крал на всички крале се наведе към главата му. Гривата и някакъв непознат тежък аромат, който витаеше около нея, го обгърнаха. Лъвът близна челото му с език. Момчето се надигна и очите им се срещнаха. Бледата светлина на мъглата и огненият пламък в очите на лъва се примесиха начаса, завихриха се и като се издигнаха нагоре — изчезнаха. Беше сам с коня на обрасъл с трева хълм под ясното синьо небе. А наоколо пееха птички.
Глава дванадесета
Шаста в Нарния
„Дали всичко не беше сън“ — чудеше се Шаста.
Но нямаше как да е сън — пред себе си в тревата видя дълбокия отпечатък от голямата дясна предна лапа на Лъва. На човек му секва дъхът само като си представи каква тежест трябва за подобен отпечатък. Ала имаше нещо по-впечатляващо от размера. Вгледа се по-внимателно и забеляза събралата се на дъното вода, която стигна до ръба, преля и се устреми през тревата надолу като малък поток.
Шаста се наведе, пи на големи глътки, а после намокри лицето и главата си. Водата — невероятно студена и бистра като стъкло — го освежи. Той се надигна, изтръска водата от ушите си и отметна мокрите коси от челото. Едва тогава се огледа наоколо.
Очевидно беше ранна утрин. Слънцето току-що се бе показало иззад горите. Виждаше една съвършено нова природа — зелена долина, осеяна с дървета, през чиито клони забеляза проблясването на река — явно течеше на северозапад. В далечния край на долината се издигаха високи, каменисти хълмове, но по-ниски от планините, които видя вчера. Започна да се досеща къде се намира. Обърна се да погледне зад гърба си — склонът, на който стоеше, беше част от още по-високи планини.
„Ясно — помисли си Шаста, — това са големите планини между Арченланд и Нарния. Вчера бяха от другата им страна. Вероятно нощес съм минал през прохода. Какъв късмет, че го уцелих… Не, всъщност не аз имах късмет. Той ме доведе. И сега съм в Нарния.“
Обърна се, разседла коня и му свали юздите.
— Макар да си прекалено неуправляем кон — отбеляза момчето.
Конят изобщо не обърна внимание на забележката му, а веднага започна да пасе — нямаше особено добро мнение за Шаста.
„Де да можех и аз да ям трева — помисли си Шаста тъжно. — Няма смисъл да се връщам в Анвард. Най-вероятно е превзет. По-добре да се спусна в долината и да се опитам да намеря нещо за хапване.“
И тръгна надолу (усещаше с босите си крака леденостудената роса). Стигна до някаква горичка и пое по единствената пътека. Повървя малко и чу гърлен, хриптящ глас да го поздравява:
— Добро утро, съседе!
Шаста се огледа нетърпеливо, за да разбере кой говори. Постепенно различи дребно, покрито с бодли същество, което сякаш бе изникнало измежду дърветата. Беше дребно на ръст за човек, но твърде едро за таралеж, какъвто всъщност беше.