Но конят го побутна с глава, после с копито и в крайна сметка трябваше да стане. Тогава се огледа и забеляза къде са: зад тях имаше шубрак, а отпред торфено поле, осеяно с бели цветя, се спускаше до ръба на скала. Далече под тях се разстилаше морето, а шумът от разбиващите се в брега вълни едва се долавяше. Шаста никога не го беше виждал от такава височина, погледът му не бе обхващал толкова голяма част от него и никога не си бе представял колко разнообразни са цветовете му. На места бялата пяна обливаше камъните безшумно. Бяха много далече, за да чуват морския тътен. Над главите им прелитаха чайки, а от земята се надигаше горещина. Беше зноен ден, ала най-голямо впечатление на Шаста направи въздухът. Не се сети веднага какво липсва, но най-после си даде сметка, че не мирише на риба. Защото тази миризма го бе съпровождала през всичките му дни — било в колибата, било сред мрежите. Новият въздух ухаеше така приятно, а предишният му живот сега изглеждаше толкова далечен, че за миг забрави болките по натъртеното си тяло и в скованите мускули и подвикна:
— Ей, Брий, не спомена ли нещо за закуска?
— Точно така — отвърна Брий. — Сигурно ще намериш нещо в дисагите на дървото. Нали там ги окачи снощи, или по-скоро рано сутринта.
Провериха какво има в дисагите. Резултатите се оказаха добри: пирог с месо, шепа сушени смокини, парче сирене и малка бутилка вино, както и пари — около четиридесет жълтици. Толкова Шаста не бе виждал през живота си.
Той седна (предпазливо, защото всичко го болеше), опря гръб в дървото и започна да яде. Брий хапна още малко трева за компания.
— Не е ли кражба, ако използваме парите? — попита по едно време Шаста.
— О?! — възкликна конят с щръкнала от устата трева. — За това не бях помислил. Свободен Говорещ кон не бива да краде, разбира се, но мисля, че можем да ги харчим. Ние сме заложници и пленници във вражеска страна. Тези пари са нашата плячка. А и как без тях ще ти набавим храна? Предполагам, че и ти като другите човеци не ядеш естествена храна, каквито са тревата и овесът.
— Прав си.
— Опитвал ли си?
— Да. Не успявам да ги преглътна. На мое място и ти нямаше да можеш.
— Странни същества сте вие, хората — отбеляза Брий.
Брий изчака Шаста да свърши със закуската (най-вкусната, която бе ял досега) и заяви:
— Смятам да се овъргалям хубаво, преди отново да ми сложиш седлото. — И пристъпи към действие. — О, колко е прекрасно! Невероятно приятно! — повтаряше той, докато търкаше гърба си в торфа и риташе с четирите си крака във въздуха. — Опитай и ти! — посъветва той момчето. — Много е освежаващо.
Шаста прихна да се смее:
— Много си смешен по гръб!
— Не съм смешен — възрази Брий. Изведнъж обаче се извъртя настрана, вдигна глава и погледна Шаста втренчено. — Наистина ли изглеждам смешно? — попита той напрегнато.
— Да — отвърна Шаста. — Но какво от това?
— Ти изобщо не мислиш! — сопна се Брий. — Та това е нещо, което един Говорещ кон вероятно никога не прави! Да не би да е някой глупав шутовски номер, който съм възприел от тъпаците? Ще бъде ужасно да открия, когато се върна в Нарния, че съм придобил някои долни, лоши навици. Как мислиш, Шаста? Кажи ми честно, без да ме лъжеш! Дали истинските, свободните коне, които при това говорят, се въргалят?
— Откъде да знам? Но на твое място не бих се измъчвал. Преди всичко трябва да стигнем там. Знаеш ли пътя?
— Знам пътя до Ташбаан. Оттам нататък е пустинята. О, ще я прекосим някак, не се бой! И тогава ще видим в далечината Северните планини и… Помисли си само! Към Нарния и севера! Там вече нищо няма да ни спре. Ще бъда доволен, когато прекосим Ташбаан. И за теб и мен е по-добре да не се навъртаме из градовете.
— Има ли начин да го избегнем?
— Ако навлезем дълбоко в сушата, ще попаднем на обработваеми земи и главни пътища. А и не знам пътя оттам. Не, ще се придвижваме по брега. Тук ще срещнем само овце, зайци, чайки и някой и друг пастир. Между другото, какво ще кажеш да тръгваме?
Докато оседлаваше Брий, Шаста изпитваше ужасни болки в краката и доста трудно се качи на гърба му. Конят реши да го пощади — целия следобед вървя кротко. С настъпването на вечерния здрач се спуснаха по стръмна пътека към долината и видяха малко селище. Шаста отиде пеша дотам да купи хляб, лук и ряпа. Конят заобиколи през нивите и на смрачаване двамата се срещнаха в другия край на селището. Започнаха да правят така всяка вечер.
Славни дни преживя Шаста. И всеки следващ се оказваше по-хубав от предишния. Мускулите му укрепнаха, а вече падаше и по-рядко. Ала дори и след като се научи да се крепи добре, Брий твърдеше, че седи на гърба му като чувал е брашно. „Може да е безопасно, мъниче, но по главните пътища ще ме е срам да ме гледат как ме яздиш“, повтаряше конят. Ала независимо от грубите думи Брий се оказа търпелив учител. Никой не е в състояние така добре да те научи да яздиш, както един кон. Шаста усвои умението да препуска, да галопира, да язди в тръс и да скача, без да пада, дори когато Брий внезапно свиваше наляво или надясно (а това, обясни Брий, правиш непрекъснато в разгара на битка). И, естествено, Шаста непрестанно молеше да чуе за всички битки и войни, в които Брий е участвал с таркаанеца. Брий разказваше за форсиране на мочурища и бързотечни реки, за атаки и свирепи схватки между кавалеристи, където наравно с хората се сражават и бойни коне — свирепи жребци, обучени да хапят, ритат и в подходящ момент да се изправят на задните си крака, за да се стоварят с цялата си сила върху врага. На Брий обаче не му се разказваше толкова често за войните, колкото на Шаста му се искаше.