— Внимавай, Рабадаш! — тихо се обади Аслан. — Съдбата е още по-близо сега. Тя е на вратата, вдига резето…
— Небесата да се срутят! — крещеше Рабадаш. — Земните недра да се разтворят! Кръв и огън да опустошат земята! И бъдете сигурни, че няма да се откажа, докато не завлека за косите до моя дворец кралицата варварка, дъщеря на кучета!
— Часът настъпи! — обяви Аслан и Рабадаш видя за свой ужас как всички се превиват от смях.
Нямаха сили да се въздържат. През цялото време Рабадаш не спираше да мърда уши и когато Аслан каза: „Часът настъпи“, ушите му започнаха да се променят. Ставаха все по-дълги и по-дълги и по-заострени. Скоро се покриха със сивкав мъх. И докато всички се чудеха къде са виждали подобни уши, лицето на Рабадаш започна да се променя: издължи се, очите станаха по-големи, носът се прибра навътре (или лицето изпъкна и цялото се превърна в нос) и се покри с козина. Ръцете му някак се удължиха и докоснаха земята. Само че това вече не бяха ръце, а копита. Стоеше на четири крака, дрехите му бяха изчезнали, а всички се заливаха от смях (не можеха да се въздържат), защото онова, което доскоро беше Рабадаш, сега без съмнение беше магаре. Продължи да говори само миг след като загуби човешкия си облик. Разбрал за сполетялата го промяна, той изкрещя:
— О, не! Не в магаре! Милост! Ако беше кон… й-е-й-е-й-е… — преминаха думите му в магарешки рев.
— Сега ме чуй, Рабадаш! — отново подхвана Аслан. — Справедливостта ще се съчетае с милост. Няма вечно да си магаре.
При последните думи ушите на магарето се стрелнаха напред. Това също се оказа толкова смешно, че всички отново прихнаха. Постараха се да останат сериозни, но не успяха да се въздържат.
— Ти призова Таш — припомни Аслан. — И именно в храма на Таш ще бъдеш изцерен. По време на големите есенни тържества ще стоиш пред олтара на Таш в Ташбаан и там, пред очите на всички магарешката форма ще се свлече от теб и хората ще разпознаят в теб принц Рабадаш. Но докато си жив, отдалечиш ли се на повече от хиляда разкрача от големия храм в Ташбаан, веднага ще се превърнеш в това, което си сега. А втори път вече няма да се отървеш.
Последва кратка тишина — всички се спогледаха и размърдаха, сякаш се будеха от сън. Аслан го нямаше. Но във въздуха и по тревата витаеше някаква светлина, а сърцата им бяха изпълнени с радост, което им придаваше сигурност, че не са сънували. А и магарето стоеше пред тях.
Крал Лун имаше златно сърце. Щом видя врага си в това окаяно състояние, забрави целия си гняв.
— Ваша светлост — каза той, — искрено съжалявам, че нещата стигнаха до подобна крайност! Ваша светлост е свидетел, че делото не е наше. И, естествено, с радост ще осигурим завръщането ви обратно в Ташбаан, за… да изпълните предписаното от Аслан. Ще разполагате с всички удобства, които положението ви позволява: най-хубавия кораб за добитък, най-пресните моркови и тръни…
Пронизителен магарешки рев и добре премерен ритник към един от стражата дадоха да се разбере, че любезните предложения не се посрещат с благодарност.
И тук, за да приключа с него, е най-добре, да доразкажа историята на Рабадаш. Изпратиха го обратно в Ташбаан, за големите есенни тържества го докараха в храма на Таш и там отново той се превърна в човек. Но четири-пет хиляди души станаха свидетели на превъплъщението и случилото се не можа да остане скрито. След смъртта на стария Тисрок Рабадаш зае мястото му в двореца и се прочу като най-миролюбивия управител, господствал някога в Калормен. А причината се коренеше в страха му да се отдалечи на повече от хиляда разкрача от Ташбаан. Не желаеше войниците му да печелят слава в битки, в които не участва, защото това е начин да се вземе властта от управниците. Независимо от егоистичните му мотиви нещата потръгнаха добре за малките държави около Калормен. Неговите поданици никога не забравиха, че е бил магаре. По време на управлението му го наричаха Рабадаш Миротвореца, но след смъртта му и зад гърба му подвикваха: Рабадаш Посмешището. Ако прегледаш Великата история на Калормен (провери дали я няма в кварталната библиотека), ще го намериш именно под това име. И до ден днешен в училищата на Калормен, направиш ли нещо глупаво, най-вероятно е да те нарекат „втори Рабадаш“.
Междувременно в Анвард всички останаха доволни, защото се отърваха от него, преди да започне истинската веселба. Същата вечер на моравата пред двореца се състоя голям празник, осветен от десетки запалени фенери, които допълваха лунната светлина. Лееше се вино, разказваха се истории, разменяха се шеги. Но по едно време всички утихнаха, защото кралският поет с двама цигулари застанаха в средата. Аравис и Кор очакваха да се отегчат, понеже познаваха единствено калорменската поезия, а ти вече знаеш каква е тях. Но още с първите звуци на цигулките сякаш фойерверки избухнаха в главите им — поетът пееше за великия стар Олвин, за битките му с великана Пайър и как го превърнал в канара (оттук идва името на планината Пайър, защото великанът бил двуглав), и как после спечелил лейди Лилн за своя жена. Историята свърши, но на всички им се искаше тя да няма край. И Брий, макар че не умееше да пее, разказа за битката при Залиндрех. А Луси за пореден път (всички освен Аравис и Кор знаеха историята, но искаха отново да я чуят) разказа за дрешника и как тя, крал Едмънд, кралица Сюзан и Върховния крал Питър за пръв път стъпили в Нарния.