Йордан Матеев
Брилянти за Ева
Издателят Боян Кръстев беше толкова ядосан, че нямаше думи да изрази възмущението си. Почервенял от гняв, той си наля два пръста уиски в кристалната чаша, поглъщайки питието си на един дъх. Трябваше да измисли нещо и да се отърве час по-скоро от тази алчна жена, иначе целият му труд щеше да отиде на вятъра.
Дълго мисли как да постъпи и най-накрая го осени идея. Той заряза бутилката „Паспортс“, грабна слушалката на телефона, набирайки номера на един от авторите си.
― Здравейте, приятелю ― каза бодро на човека от другия край на линията. ― Какво ще кажете, ако се срещнем и си поговорим за малко? Да, точно така, ще ви чакам в нашето кафене…
След десет минути беше кръстосал крака в бар „Екзотика“ и сърбаше от чаша черно кафе. Трябваше да е на трезва глава за предстоящия разговор.
― Познавате ли Ева Данева? ― попита младият писател, който с благоговение го наблюдаваше как пие от ароматната течност. ― Една такава атрактивна дама, съпруга на покойния вече Борис Данев?
― Та кой не познава класика, господин Кръстев! ― възкликна ентусиазираният автор. ― Чел съм всичките му книги до една…
― Зная, зная… ― махна отегчено с ръка издателят. ― Но мен ме интересува дали познавате жена му…
― О, нямам честта!
― Не е особена чест, драги. Но дамата има някои претенции относно авторските права на споминалия се съпруг, бих ли могъл да ви помоля за една малка услуга?
― На вашите услуги съм, господине.
Боян Кръстев отпи замислено от кафето си. Беше около шейсетгодишен с младолико за възрастта си лице. Когато се замислеше придобиваше мефистофелски вид.
― Вижте, млади човече, приготвил съм й един подарък като компенсация. Бихте ли се съгласили да й го отнесете? Напоследък не си говорим, иначе не бих ви ангажирал за тази дребна услуга…
― С удоволствие, господин Кръстев. Ще се радвам да го сторя!
Издателят бръкна в джоба на скъпото си палто, подавайки му с равнодушен вид миниатюрна кутийка с тъмен цвят. Постави я небрежно на плота на масичката.
― Това е подаръкът ми за вдовицата. Отнесете й го, моля.
Писателят, който се казваше Валентин Манолов, взе пратката и с грейнало от радост лице, че може да бъде полезен, отпраши към адреса на починалия класик.
На втория етаж, в старата кооперация, вратата му отвори миловидна брюнетка по пеньоар и с едва загатнат грим на лицето. Въпреки това изглеждаше много привлекателна и съблазнителна.
Манолов се представи; обясни по чия заръка идва и й показа кутийката с тайнствения подарък.
Ева Данева го покани в апартамента. Беше подредено, уютно и мирише на току-що смляно кафе. Пеньоарът също се беше разтворил дискретно, показвайки две хубави крачета.
Размекнат, писателят не знаеше къде да се дене.
Младата жена запърха кокетно с мигли и го попита дали не иска кафе.
Той й каза, че желае само чаша вода.
― Благодаря ви ― прошепна, докато отпиваше притеснено от донесената му чаша, а хубавата Ева нетърпеливо разтваряше подаръка на господин издателя.
Внезапно тя извика от изумление.
Валентин Манолов се задави за миг, но след това преглътна успешно, докато наблюдаваше дребните бляскави камъчета в ръцете на домакинята.
― Но за Бога, това са брилянти! Има още доста! Боян си е изгубил ума!
В същия миг на вратата се позвъни настоятелно и красивата Ева, наследница на авторските права на непрежалимия класик, изтича да отвори.
― Полицейска проверка! ― прозвуча солиден мъжки глас и строг инспектор с двама униформени полицаи нахлу при смаяния писател. ― Имаме сигнал за кражба на скъпоценности, моля документите ви за самоличност, младежо! ― нареди с метални нотки в тембъра блюстителят на реда.
Писателят, който беше написал пет криминални романа в творческата си кариера, знаеше какво означава всичко това и безропотно се подчини. Инспекторът почти не погледна личната му карта, а се съсредоточи върху брилянтите в кутийката.
― Я виж ти! ― възкликна той. ― Преди известно време беше обран бижутериен магазин и от трезора му са изчезнали точно такива брилянти! Откъде ги имате?
Тъмнокосата Ева се разплака, а младият автор на детективски мистерии, пелтечейки предаде каква е била молбата на Боян Кръстев.
Плешивият инспектор с тясно мише лице набра веднага мобилния номер на издателя Кръстев, изслуша го и отсече:
― Лъжете, млади човече! Никой никога не ви е давал тези камъни! С дамата сте обвинени в тежко углавно престъпление. Съветвам ви да не увъртате пред органите на реда, а чистосърдечно да си признаете греховете.
― Но, моля ви, аз…
― Арестувайте ги! ― изфуча афектираният полицай и двамата му подчинени мигом ги оковаха и помъкнаха към полицейската кола на улицата.