На чакъла между развлекателния център и пицарията са паркирани два извънмерно стари камиона. Няколко възрастни мъже с бради и шапки се движат на светлината от фаровете. Пъхтят, стенат, ръчкат се и се бутат. Минава известно време, докато Брит-Мари разбере, че играят футбол.
Забавляват се.
Тя продължава по пътя. В продължение на няколко удара на сърцето се спира пред една незначително малка къщичка с незначително малък двор. Ако не знае, че е там, човек лесно би могъл да я подмине, без изобщо да забележи, че е подминал нещо. В това отношение къщата много си прилича със собственика си. Полицейската кола не е паркирана отвън, прозорците не светят. Когато се уверява, че Свен не си е у дома, Брит-Мари се промъква до вратата и почуква. Защото иска поне веднъж в живота си да го е правила.
После се забързва нататък, скрита в сенките, и скоро стига до дома на Банк. Лехата отпред вече не смърди. Табелата „Продава се“ на полянката е махната. Брит-Мари влиза в антрето. Вътре мирише на пържени яйца, кучето спи на пода, а Банк седи на фотьойла си във всекидневната, с лице толкова близо до телевизора, че Брит-Мари едва не я предупреждава, че това със сигурност е опасно за зрението, но се усеща навреме.
– Може ли да попитам кой играе? – пита тя вместо това.
– „Астън Вила“ и „Ливърпул“! „Астън Вила“ водят с два на нула! – отговаря Банк разпалено.
– Ха. Предполагам, че и ти подкрепяш „Ливърпул“, също както и всички деца, изглежда.
– Ти луда ли си? Аз съм за „Астън Вила“! – изръмжава Банк.
– А мога ли да попитам защо? – пита Брит-Мари, защото като се замисли, това е първият път, когато вижда на Банк изобщо да ѝ пука за футболен мач по телевизията.
Банк се обръща към нея така, сякаш въпросът ѝ е нелеп. Замисля се за секунда. Отговаря кисело:
– Защото другите не викат за тях.
После добавя:
– И защото имат готини фланелки.
На Брит-Мари вторият аргумент ѝ се струва малко по-разумен от първия. Банк вдига глава и намалява звука на телевизора. Отпива от бирата си и се прокашля.
– В кухнята има храна. Ако си гладна.
Брит-Мари поклаща глава и стисва здраво чантата си.
– Кент ще дойде скоро. Ще се прибираме. Той ще е със своята кола, аз с моята, но той ще кара пръв, разбира се. Не обичам да карам по тъмно. Така че най-добре ще е той да е пръв.
Банк вдига вежди. Става мъчно на крака, псувайки фотьойла, все едно той е виновен, че хората остаряват.
– Не е моя работа, Брит-Мари. Но смятам, че трябва да се научиш да караш на тъмно.
– Това беше мило – отговаря Брит-Мари, загледана в чантата си.
Банк и кучето ѝ помагат да свали куфарите и саксията от горния етаж. Брит-Мари измива съдовете и почиства кухнята. Сортира приборите. Почесва кучето зад ушите. Някой изкрещява силно от телевизора. Банк се втурва във всекидневната. Изглежда ядосана, когато се връща.
– „Ливърпул“ вкараха. Сега е два на един за „Астън Вила“ – измърморва тя.
Брит-Мари прави последна обиколка на къщата. Подравнява килимите и пердетата. Щом се връща в кухнята, казва:
– Не съм от хората, които се бъркат на другите, Банк, но не можах да не забележа, че табелата „Продава се“ я няма. Бих искала да те поздравя, че си успяла да продадеш къщата.
Банк се засмива горчиво.
– Ти шегуваш ли се? Кой би искал да купи къща в Борг?
Брит-Мари приглажда полата си.
– Ха. Бих искала да подчертая, че предположението не беше неразумно, след като си махнала табелата!
Банк се обръща към кухненския плот и опитва да се прави на заета с чиниите, които вече ги няма там.
– Уф, просто реших да поостана малко в Борг. Мислех да отида да поговоря с татко. Може би ще ми е по-лесно сега, когато е мъртъв и няма да ме прекъсва през цялото време.
Брит-Мари иска да я потупа по рамото, но осъзнава, че най-добре ще е да се въздържи. Ако не за друго, то защото Банк държи бастуна си под ръка.
На вратата се чука. Банк отива в антрето и продължава към всекидневната, без да отвори, защото знае кой е отвън. Брит-Мари се оглежда за последно. Доближава пръсти до стените. Толкова близо, че да ги усети, но не толкова, че да ги докосне. Все пак са прекалено мръсни. Не е успяла да се захване с тях. Нужно ѝ беше повече време в Борг, за да стигне до стените.
Кент се усмихва облекчено, когато Брит-Мари отваря вратата.