– Готова ли си да тръгваме? – пита той стресирано, сякаш още се страхува, че тя може да промени решението си.
Брит-Мари кима и хваща чантата си, когато човекът по телевизията внезапно започва да крещи като обладан. Звучи все едно някой го бие.
– Какво, за Бога? – възкликва Брит-Мари.
– Да тръгваме! Движението може да се натовари! – пробва се Кент, но вече е късно.
Брит-Мари отива във всекидневната. Банк нарежда и псува млад мъж с червена фланелка, който търчи по терена и крещи, докато накрая лицето му става лилаво.
– Два на два, „Ливърпул“ вкараха за два на два – измърморва тя и ритва фотьойла, сякаш вината е негова.
Брит-Мари вече излиза през вратата.
БМВ-то на Кент е паркирано на улицата. Той тръгва подире ѝ, протяга се към нея, но тя се изплъзва. Разбира се, това не подобава на възрастна жена, определено, да тича като някоя престъпница, бягаща от закона. Спира запъхтяна до бордюра на тротоара. Въздухът изгаря гърлото ѝ. Брит-Мари се обръща и поглежда Кент, а от очите ѝ текат сълзи.
– Какво става, скъпа? Трябва да тръгваме – казва той, но гласът му секва, защото вероятно вижда точно какво става.
Полата на Брит-Мари е намачкана, но тя не я приглажда. Косата ѝ е почти рошава, толкова рошава, колкото косата на Брит-Мари изобщо може да бъде. Накрая разумът ѝ капитулира тотално и ѝ разрешава да повиши глас:
– „Ливърпул“ изравниха! Мисля, че ще спечелят!
Голямата глава на Кент клюмва към гърдите му. Той се свива.
– Не можеш да им бъдеш майка, скъпа. А и да можеш, какво ще стане после? Когато вече нямат нужда от теб? Какво тогава?
Тя клати глава. Но упорито и непокорно, а не отчаяно и тъжно. Сякаш смята да скочи, било то и само от бордюра.
– Не знам, Кент. Не знам какво ще стане после.
Той затваря очи и отново изглежда като младежа на стълбите. Моли я тихо.
– Мога да почакам до утре, Брит-Мари. Отседнал съм при родителите на Падан. Ако утре сутринта не почукаш на вратата, ще се прибера сам.
Опитва се да звучи самоуверено. Но знае, че е я изгубил.
Брит-Мари вече е преполовила пътя до развлекателния център.
Омар и Вега я виждат преди тя да ги е видяла. Вече е изтичала покрай тях, когато ги чува да викат след нея.
– Какво за... „Ливърпул“... определено не знам какво точно направиха, но останах с впечатлението, че ще спечелят срещу тези... както се казваха. Вила нещо си! – изпуфтява Брит-Мари.
Погледът ѝ е премрежен и тя е толкова задъхана, че се налага да подпре ръце на коленете си, насред улицата, та съседите да си помислят, че е почнала да ползва наркотици.
– Знаем! – съгласява се Омар ентусиазирано.
– Ха – изпъхтява Брит-Мари.
– Два на два е, ще бием! Когато Джерард вкара, по погледа му си личеше, че ще бием! – виква Омар възторжено.
Брит-Мари вдига поглед, дишайки толкова тежко, че получава мигрена.
– Мога ли да попитам какво тогава правите на улицата, за Бога?
Вега стои пред нея с ръце в джобовете и клати глава, сякаш вече се е уверила, че Брит-Мари е засвидетелствано слабоумна.
– Искаме да си с нас, когато обърнем.
„Ливърпул“ така и не обръщат. Мачът завършва два на два. Това няма абсолютно никакво значение.
Тази вечер ядат яйца и бекон в кухнята на Банк. Вега и Омар, Брит-Мари, Банк и кучето. Омар слага лактите си на масата, а Вега му казва да ги свали. Погледите им се срещат за миг, след което той сваля лактите си, без да протестира.
Брит-Мари стои в антрето, докато те си обличат якетата. Свива пръстите на краката си и тупа ръкавите на децата толкова дълго, че накрая те хващат ръцете ѝ, за да престане.
Младата жена от социалните стои на полянката и ги чака.
– Тя е о’кей, не обича футбол, но е о’кей – казва Вега на Брит-Мари.
– Ще я научим – уверява я Омар.
Брит-Мари прехапва бузи и кима.
– Аз... работата е там, че... искам само да кажа, че аз... че вие... аз никога... – започва тя.
– Знаем – казва Вега дълбоко в плата на сакото ѝ.
– Всичко е наред – обещава Омар в шията ѝ.
Децата вече са излезли на улицата, когато момчето се обръща. Брит-Мари не е помръднала, сякаш иска в последния момент да запечата сцената в ретините си. Омар пита:
– Какво ще правиш утре?
Брит-Мари сключва ръце пред себе си. Вдишва толкова продължително, колкото може.
– Кент чака да почукам на вратата му.
Вега пъха ръце в джобовете си. Вдига вежди.
– А Свен?
Брит-Мари вдишва. Издишва. Борг изпълва дробовете ѝ.
– Той ми каза, че всеки път, когато се чука, се надява да съм аз.
Децата, осветени от уличните лампи, изглеждат толкова малки. Но Вега се изправя, изпъва гръб и казва: