Брит-Мари си поема търпелива глътка въздух.
– Мила ми малка приятелко. Ако съм навън, значи съм с Кент.
Брит-Мари си мисли дали евентуално да каже още нещо, но в следващия момент вижда плъх. Той тича по заледения чакъл. Голям е колкото саксийно растение с нормален размер. Впоследствие Брит-Мари си спомня ясно, че с абсолютна сигурност е възнамерявала да изкрещи много високо. Но, за жалост, не успява да го стори, защото вместо това всичко почернява и тялото на Брит-Мари се озовава на земята в безсъзнание.
Първият сблъсък на Брит-Мари с футбола в Борг се случва, когато футболната топка я удря много силно по главата.
5
Брит-Мари се събужда върху някакъв под. Над нея се е навел човек, който казва нещо, но първите мисли на Брит-Мари се насочват към пода. Притеснява се, че може да е мръсен, и ѝ се струва, че е умряла. Такива неща се случват постоянно, хората падат и умират. Би било ужасно, мисли си Брит-Мари. Да умреш върху мръсен под. Какво биха си помислили хората?
– Ехо? Хей, как се казваш? Жива ли си? – пита някой, но Брит-Мари се е съсредоточила върху пода.
В дома ѝ подът винаги е измит, в случай че Брит-Мари умре, но това всъщност не означава, че на нея ѝ е приятно да го мие. Кент и децата така и не схванаха разликата. Веднъж тя опита да обясни на Кент. Взе за пример театъра – тя обича театър, но да обичаш прясно измитите подове, не е същият вид обичане.
Кент каза „дадада“ и за Коледа ѝ подари парочистачка. „Така ще ти е по-лесно“, каза той доволно, сякаш Брит-Мари си беше пожелала именно това. Тя никога повече не пробва да му обяснява какво обича. Всъщност не искаше всичко да е лесно, а просто нещата в живота ѝ да имат значение.
Кент можеше да ѝ подари билети за театър.
– Ехо, лелче? Ти таковата, сещаш се, мъртва ли си? – повтаря някой и подсвирва леко.
Брит-Мари не обича свиркането. Освен това я боли главата. Подът мирише на пица. Кент обича пица, но винаги ръси парченца по пода, като яде. Веднъж, преди около петнайсет години, Брит-Мари обмисляше да прибегне до терористични методи и да не чисти пода цяла седмица, така че Кент и децата да видят колко мръсно ще стане. На тях обаче не им пукаше, а на нея ѝ пукаше толкова много, че издържа само ден и половина. Брит-Мари се е научила, че на този свят хората, на които им пука най-малко, винаги печелят. Точно като в приказката „Майсторът шивач“, която четеше на децата едно време, когато още обичаха да слушат гласа ѝ. Един мъж оставя парче плат на шивач, за да му ушие палто, а когато се връща, шивачът му казва: „Няма да се получи палто, но ще се получат чифт панталони“. Следващия път, когато мъжът отива при шивача, онзи му казва: „Няма да се получат панталони, ще се получи жилетка“. А после – „Ще се получат ръкавици“. Когато мъжът отива да вземе ръкавиците, шивачът свива рамене и казва: „Няма да се получат ръкавици“. „А какво ще се получи?“, чуди се мъжът, при което шивачът отговаря: „Нищо няма да се получи“. Брит-Мари много добре разбира тази приказка.
– Чуваш ли ме? В такова ли си, как се казва, в съзнание? – пита някой над нея малко по-безцеремонно, а Брит-Мари усеща миризмата на пица по-силно.
Тя изобщо не обича пица, защото Кент твърде често миришеше на пица, когато се връщаше от срещите с Германия. Брит-Мари помни всичките му миризми. Най-вече тази от болницата. Стаята беше пълна с букети, прието е да получаваш букети, след като получиш инфаркт, но въпреки това Брит-Мари можеше да усети мириса на парфюм и пица, който идваше от ризата, захвърлена на ръба на леглото.
Кент спеше и леко похъркваше. Брит-Мари хвана ръката му за последен път, без да го събуди. После сгъна ризата и я прибра в чантата си. Когато се прибра, я накисна в оцет и бикарбонат, след което я изпра два пъти, преди да я окачи на закачалка. После почисти прозорците с „Факсин“, освежи матрака с бакпулвер, прибра саксиите от балкона и си стегна багажа, като за пръв път в живота си взе и мобилния телефон. За пръв път в живота им. Мислеше си, че децата ще се обадят да питат как е Кент. Не го направиха. Пратиха по един есемес.
Имаше един период точно след тийнейджърските им години, когато те все обещаваха да дойдат на гости за Коледа. После започнаха да си измислят оправдания. След някоя и друга година спряха да си измислят оправдания. Накрая изобщо спряха да се преструват, че смятат да дойдат. Така ставаше в живота. В крайна сметка, нищо не се получаваше.
Брит-Мари винаги е обичала театър, защото ѝ харесва, че накрая актьорите получават аплодисменти, задето са се престрували. Инфарктът на Кент и гласът на младата красавица, която се обади, за да съобщи за случилото се, лишиха Брит-Мари от възможността да продължи да се преструва. Няма как да се преструваш, че някой не съществува, ако говориш с него по телефона. Затова Брит-Мари си тръгна от болницата с миришеща на парфюм риза и с разбито сърце.