Смехът на Някоя преминава в хихикане, а после в бърборене. „Удар от камък, знаеш, удар от камък, адски смешно“, казва тя, след което прави кратка пауза за размисъл, преди да викне:
– В колата ти има страшно голям пакет.
Сякаш това по някакъв начин трябва да изненада Брит-Мари. Брит-Мари познава по гласа ѝ, че още ѝ е смешно.
– Това ми е известно – казва Брит-Мари, без да се обърне. Чува как Някоя се отправя към външната врата.
– Искаш ли, сещаш се, да ти помогна да го пренесеш?
В отговор Брит-Мари пуска прахосмукачката. Някоя надвиква шума:
– Няма да ме затрудни, Брит-Мари!
Брит-Мари прокарва здраво приставката на прахосмукачката по повърхността на дивана, отново и отново, докато Някоя се отказва и се провиква: „Добре, знаеш, ако искаш фанта за виното, при мен има! Пица също!“. После вратата се затваря. Брит-Мари изключва прахосмукачката. Не иска да се държи недружелюбно, защото всъщност не е недружелюбен човек, но не иска помощ за пакета. В момента нищо не е по-важно за Брит-Мари от това, че не иска помощ за пакета.
Защото в нея има мебел от ИКЕА.
Брит-Мари ще я сглоби сама.
8
От време на време покрай Борг минава камион, при което целият развлекателен център се разтърсва така, сякаш се намира на границата между две тектонски плочи. Брит-Мари знае думи като „тектонски“, защото често се появяват в кръстословиците. Знае също, че Борг е точно от типа места, които майка ѝ описваше като намиращи се „отвъд всякаква чест и почтеност“, защото такова бе отношението ѝ към провинцията.
Минава още един камион. Зелен. Стените се тресат. Брит-Мари е разбрала, естествено, че Борг едно време е бил градче, където камионите са се връщали след дълъг път, но в днешно време просто го подминават. Вече никой не идва тук. И никой тук не ходи някъде.
Камионът я кара да се замисли за Ингрид. Спомня си, че видя случилото се през прозореца на задната седалка. Тогава още беше дете – това бе последният ден от детството ѝ. Онзи камион също беше зелен. През всичките тези години се чудеше дали всъщност бе имала време да изкрещи. Дали това би променило нещо. Майка им каза на Ингрид да си сложи колана, защото Ингрид никога не го правеше, и точно затова не го направи и този път. Двете се скараха. Затова не видяха камиона. Брит-Мари го видя, защото винаги си слагаше колана, понеже искаше майка им да забележи. Тя, разбира се, никога не забелязваше, защото никога не се налагаше да забелязва Брит-Мари, понеже тя правеше всичко и сама, без да ѝ казват.
Дойде отдясно. Зелен. Това е едно от малкото неща, които Брит-Мари помни. Камионът дойде отдясно, а после навсякъде по задната седалка на колата имаше кръв и стъкла. Последното, което Брит-Мари запомни, преди да изгуби съзнание, бе как ѝ се прииска да почисти. За да бъде всичко хубаво и спретнато. Така че когато се събуди в болницата, тя стана и направи именно това. Започна да чисти. За да бъде всичко хубаво и спретнато. Когато погребаха сестра ѝ и у дома в апартамента на родителите ѝ се появиха непознати, облечени в черно и пиещи кафе, Брит-Мари сложи подложки под всички чаши, изми всички чинии и излъсква всички прозорци. Когато баща ѝ започна да прекарва все повече време на работа, а майка ѝ спря да говори, Брит-Мари чистеше. Чистеше, чистеше, чистеше. За да бъде всичко хубаво и спретнато.
Надяваше се, че майка ѝ рано или късно ще стане от леглото, ще забележи и ще каже „колко хубаво е станало“, но това така и не се случи. Никога не говореха за катастрофата, а понеже не го правеха, не можеха да говорят и за нещо друго. Наблизо имаше хора, които измъкнаха Брит-Мари от колата. Брит-Мари не знае кои са били, но знае, че майка ѝ изпитваше мълчалив гняв и никога не им прости, задето бяха спасили грешната дъщеря. Може би Брит-Мари също не им прости. Защото спасиха живот, който тя прекара в страх да не умре и после да лежи на пода и да мирише. Един ден Брит-Мари четеше сутрешния вестник на татко и видя в него реклама на препарат за прозорци. Така минаха годините.
Сега е на 63, намира се отвъд всякаква чест и почтеност и наблюдава Борг през кухненския прозорец на развлекателния център, копнеейки за „Факсин“ и за гледката от собствения си апартамент.
Естествено, стои достатъчно далеч от прозореца, така че никой да не може да надникне вътре и да види, че тя наднича навън. Иначе какво биха си помислили? Че тя само си стои и зяпа по цял ден като някоя престъпница. Но колата ѝ още стои на чакъления паркинг. Забравила е ключовете вътре, а пакетът от ИКЕА лежи на задната седалка. Не знае как точно ще го пренесе в развлекателния център, защото е много тежък. Не знае защо точно е тежък, защото не е наясно какво точно има вътре. Идеята бе да бъде стол, не много по-различен от двата стола в кухнята на развлекателния център, но когато отиде до залата за самообслужване в ИКЕА и потърси съответния рафт, той се оказа празен. Брит-Мари беше отделила цяла сутрин, за да реши, че иска да си купи и сглоби именно такъв стол. Затова тази развръзка, която не отговаряше на очакванията ѝ, я остави парализирана за толкова дълго, че Брит-Мари започна да се притеснява дали някой няма да забележи как тя си стои в залата, изглеждайки мистериозно. Какво биха си помислили хората? Че замисля да открадне нещо, най-вероятно. Когато мисълта се загнезди в ума ѝ, Брит-Мари се паникьоса и придоби неочаквана сила, благодарение на която успя да вдигне първия възможен пакет от съседния рафт и да го сложи в количката си, като почти във всяко отношение остави впечатлението, че именно този пакет е търсила през цялото време. Не си спомня как е успяла да го вкара в колата. Предполага, че я е сполетяло същото, което се случва с онези майки от телевизионните предавания, които с нечовешка сила повдигат каменни блокове, за да спасят приклещените си деца. Такава сила спохожда и Брит-Мари, когато тя се притесни, че непознати хора евентуално биха могли да я заподозрат в някакво престъпление.