– Да? – най-накрая казва с пълна уста момичето.
– Ха – казва Брит-Мари в другия край на линията.
– Брит-Мари? – пита момичето, дъвчейки.
– Говориш с пълна уста, да, работодателят ти сигурно се радва, че се чувстваш толкова комфортно в тялото си – казва Брит-Мари грижовно.
– Извинявай. Обядвам – казва момичето необмислено.
– Сега? Часът е един и половина! – възкликва Брит-Мари, все едно момичето е решило да си направи лоша шега.
Брит-Мари не смята, че човек може да се шегува с каквото му хрумне.
– Ммм, имах доста работа, затова днес реших да обядвам малко по-късно в офиса – казва момичето, може би произнасяйки „доста работа“ така, сякаш въпросната работа тъкмо днес е включвала звънене наляво-надясно в опит да открие фирма за борба с вредителите в близост до Борг.
Брит-Мари въздъхва добронамерено. Съвсем не критично.
– Мила ми малка приятелко, все пак не живеем във военно време. Не се обядва в един и половина, нали?
Момичето не отговаря, защото не е напълно сигурна дали това е въпрос или твърдение. Брит-Мари продължава съвършено грижовно:
– Ако организираше ежедневието си по-добре, може би нямаше да си толкова стресирана, че да не успееш да обядваш навреме, не мислиш ли?
Момичето дъвче обяда си настървено. Смело опитва да смени темата:
– Пристигна ли служителят от фирмата за борба с вредителите? Няколко часа търсих, но накрая намерих фирма, откъдето обещаха да се отзоват по спешност и...
– Служителка – поправя я Брит-Мари.
– А? – казва момичето.
– От фирмата за борба с вредителите пратиха служителка. Колко модерно! – информира Брит-Мари.
– Аха – казва момичето.
– Употребяваше снус – разказва Брит-Мари, сякаш това обяснява всичко.
– Аха – повтаря момичето.
– Ха – казва Брит-Мари.
– А погрижи ли се за плъха? – пита момичето.
– Не, определено не го направи – оплаква се Брит-Мари.
– А? – казва момичето.
– Влезе вътре с мръсни обувки, а тъкмо бях измила пода. Освен това употребяваше снус. Каза, че щяла да сложи отрова, така каза. Човек всъщност не може да прави каквото му хрумне. Смяташ ли, че е редно да направи нещо такова? Да сложи отрова ей така?
– Н... е? – рискува момичето.
– Не! Не може просто да направи такова нещо. Не може. Все пак някой би могъл да умре! Така ѝ казах. А тя почна да върти очи, както си стоеше с мръсните обувки и с пакетчето снус в устата, и каза, че вместо това щяла да сложи капан и да ползва „Сникърс“ за примамка! „Сникърс“!
Брит-Мари е повишила глас. Момичето понижава своя.
– „Сникърс“, в смисъл... шоколадовият десерт?
– Върху измития ми под – казва Брит-Мари с интонацията на човек, който вътрешно крещи.
– О’кей – казва момичето и веднага съжалява за това, защото осъзнава, че изобщо не е о’кей.
В другия край на линията настъпва мълчание, както става, когато Брит-Мари оправя прическата си. След това събира сили и продължава:
– Така че ѝ казах, че предпочитам отровата, а знаеш ли какво ми отговори тя? Знаеш ли? Каза, че не се знаело къде ще отиде плъхът, след като изяде отровата. Можел да влезе в някоя стена и да умре. Просто да си остане там и да мирише! Ти знаеше ли за това? Знаеше ли, че си пратила тук жена, която употребява снус и смята, че е напълно в реда на нещата да се оставят мъртви животни да миришат в стените?
– Не, не, моля те, Брит-Мари, просто опитах да помогна – казва момичето, като звучи до голяма степен така, сякаш отново е опряло чело в ръба на бюрото.
– Ха. Голяма помощ. Наистина. Разбирам, че не разбираш, но някои от нас всъщност си имат и друга работа, освен да спорят със служителки от фирми за борба с вредителите по цял ден – казва Брит-Мари добронамерено.
– Не думай – съгласява се момичето.
– Моля? – пита Брит-Мари.
– Нищо, нищо – казва момичето.
Брит-Мари мълчи много дълго и накрая казва:
– Ха.
9
Има опашка в магазина за хранителни стоки. Или в пицарията. Или в пощенския клон. Или в автосервиза. Или каквото там е в момента. Във всеки случай, има опашка. Посред бял ден. Все едно хората си нямат друга работа.
Мъжете с брадите и шапките пият кафе и четат вечерни вестници на една от масите. Онзи Карл стои най-отпред на опашката. Взима пакет. Сигурно му е приятно, мисли си Брит-Мари, да има толкова свободно време. Трийсетинагодишна жена с кубична форма стои пред Брит-Мари. Носи слънчеви очила. На закрито. Така е модерно, разбира се. С нея има бяло куче. Според Брит-Мари това няма как да е хигиенично. Жената купува пакет масло, шест бири, които Някоя вади иззад щанда и по чиито етикети има чуждестранни букви, четири опаковки бекон и твърде много шоколадови десерти. Никой цивилизован човек не се нуждае от толкова голям избор на шоколадови десерти, смята Брит-Мари. Някоя я пита дали иска да ги вземе на кредит. Жената кима кисело. Напъхва всичко в една торба. Естествено, Брит-Мари никога не би помислила жената за „дебела“, защото определено не е от тези, които мислят такива неща за хората. Затова си мисли, че на жената сигурно ѝ е приятно да може да си живее живота с такава очевидна незаинтересованост към нивото си на холестерол.