Брит-Мари се вторачва в нея, все едно ѝ е влязло нещо в гърлото.
– За бикарбонат?
Някоя сочи навън.
– За вдлъбнатината в колата. Направих такова, как се казва? Външен оглед! Не искам да те, как се казва, оскърбя, Брит-Мари! Затова не ти предлагам кредит. Шестстотин седемдесет и три крони и петдесет йоре.
Брит-Мари почти изпуска чантата си. Ето колко сериозно е положението.
– Аз... кой... за Бога. Та никой цивилизован човек не ходи с толкова много пари в брой в чантата си, нали?
Казва го особено високо. За да я чуят всички присъстващи, в случай че някой от тях е престъпник. Разбира се, освен тях, вътре са единствено мъжете с брадите и кафето, а те дори не надигат поглед от вестниците, но все пак. Престъпниците могат да имат бради. Брит-Мари няма предразсъдъци.
– Работите ли с карти? – пита тя.
Топлина започва да облива лицето ѝ. Някоя поклаща твърдо глава.
– В градския транспорт работят с карти, Брит-Мари. Тук работим с пари.
– Ха. Тогава ще помоля да ме упътите към най-близкия банкомат – моли Брит-Мари.
– Намира се в града – казва Някоя студено и скръства ръце.
– Ха – казва Брит-Мари.
– Затвориха банкомата в Борг. Не беше доходоносен – казва Някоя с вдигнати вежди и кима към касовата бележка.
Брит-Мари шари отчаяно с поглед, опитвайки да отклони вниманието от кървавочервените си бузи. На стената виси жълта фланелка, същата като тази в развлекателния център. На нея също пише „Банк“ над числото 10.
Някоя вижда, че Брит-Мари гледа към тениската, затова затваря сейфа на касовия апарат, връзва торбичката с бикарбонат и „Факсин“ и я побутва към другия край на щанда.
– Да знаеш, тук не е срамно да вземеш кредит, Брит-Мари. Може да е срамно там, откъдето идваш, но не и тук, в Борг – казва тя.
Брит-Мари взима торбичката и вече не знае накъде да гледа. Някоя отпива глътка водка и кима към жълтата фланелка на стената.
– Най-добрият играч в Борг. Наричаше се „Банк“, знаеш, защото когато играеше за Борг, победата ни беше сигурна, като, как се казва? „Като пари в банка“! Това беше отдавна. Преди финансовата криза. После, знаеш: Банк се разболя, да. Настъпи друга криза. Банк се премести. Задълго.
Тя кима към вратата. Отвън футболната топка се блъска в оградата.
– Бащата на Банк тренираше хлапетата, които бяха шит. Поддържаше духа им. Поддържаше духа на целия Борг, знаеш. Беше приятел с всички! Но Бог, знаеш, сметките му са пълен шит, а? Мръсникът праща инфаркти както на доходоносните, така и на недоходоносните. Бащата на Банк умря преди месец.
Дървените стени скърцат и пукат. Както правят старите къщи и старите хора. Един от мъжете с вечерните вестници и чашите кафе идва, за да си сипе още кафе. Тук доливането е безплатно, забелязва Брит-Мари.
– Намериха го на, как се казва, кухненския под! – добавя Някоя.
– Моля? – казва Брит-Мари.
Някоя посочва жълтата фланелка. Свива рамене.
– Бащата на Банк. На кухненския под. Една сутрин. Мъртъв, просто така.
Тя щраква с пръсти. Брит-Мари се сепва. Мисълта да те открият мъртъв на кухненския под я кара да настръхне. Мисли си за инфаркта на Кент. Той винаги е бил много доходоносен. Стиска по-здраво торбичката с „Факсин“ и бикарбонат. Мълчи толкова дълго, че Някоя започва да се притеснява.
– Хей, трябва ли ти нещо друго, а? Имам такова, как се казва? „Бейлис“! Шоколадов ликьор! Е, това е такова, имитация, но можеш да му сипеш „О’бой“[9] и водка и тогава, знаеш, става за пиене! Ако, знаеш... пиеш бързо!
Брит-Мари поклаща рязко глава. Тръгва към вратата, но нещо в онова с кухненския под като че ли я кара да се поколебае. Затова се обръща предпазливо, преди да си е променила мнението, но след това се обръща обратно.
Брит-Мари не е спонтанен човек, това трябва да е ясно. „Спонтанен“ е синоним на „нерационален“, такова е твърдото убеждение на Брит-Мари, а тя определено не е нерационална. Така че сега изобщо не ѝ е лесно. Но накрая все пак се обръща, а после се разколебава и пак се обръща, така че, в крайна сметка, стои с лице към вратата, когато снишава глас и пита, толкова близко до спонтанното, колкото ѝ е възможно:
– Случайно тук да предлагате „Сникърс“?
През януари в Борг се стъмва рано. Брит-Мари се връща в развлекателния център и седи сама на един от столовете в кухнята. Оставя външната врата отворена. Студът не я притеснява. Чакането също. Свикнала е. Така става. Има предостатъчно време да размишлява дали това, през което преминава в момента, е някакъв вид житейска криза. Чела е за тях. Хората получават такива постоянно.