Брит-Мари възприема интонацията ѝ като малко критична. Затова решава да се защити:
– Децата са близнаци, а и имаме балкон. Балконите отварят повече работа, отколкото си мислят хората.
Момичето кима предпазливо.
– Колко големи са децата ти?
– Децата са на Кент. На трийсет са.
Момичето кима още по-бавно.
– Значи са се изнесли от вкъщи?
– Естествено.
Момичето се почесва по прическата, все едно търси нещо в нея.
– А ти си на 63 години?
– Да – отговаря Брит-Мари, сякаш това не е от никакво значение.
Момичето прочиства гърло, сякаш това все пак е от някакво значение.
– Ами, Брит-Мари, ще бъда откровена. С финансовата криза и така нататък, значи, има недостиг на работа за хора в твоята... ситуация.
Момичето не звучи съвсем като думата „ситуация“ да е била първият ѝ избор за завършек на изречението. Брит-Мари си поема търпеливо дъх и се усмихва снизходително.
– Кент казва, че финансовата криза е приключила. Той е предприемач, да знаете. Така че разбира от някои неща, които може би са извън компетенцията ви.
Момичето затваря очи за ненужно дълго време. После поглежда часовника.
– Ами, такова... регистрирах те и...
Момичето изглежда стресирано. Това стресира Брит-Мари. Затова тя внезапно решава да направи комплимент на младата жена, за да демонстрира добрите си намерения. Оглежда стаята, търсейки нещо, което да похвали, и накрая успява да каже:
– Имате много модерна фризура.
Усмихва се с най-социалната си усмивка. Момичето докосва суетно косата си с пръсти.
– А? О. Благодаря.
– Много е смело да се подстрижеш толкова късо, когато имаш такова голямо чело – кимва Брит-Мари грижовно.
Честно казано, това като че ли малко обижда момичето, въпреки че беше комплимент. Така става, когато опитваш да си социален с младите в днешно време. Момичето се изправя от стола.
– Благодаря, че дойде, Брит-Мари. Вече си регистрирана в базата ни данни. Ще ти се обадим!
Тя протяга ръка, за да се сбогува. Брит-Мари се изправя и поставя пластмасовата чаша в дланта ѝ.
– Кога? – иска да знае.
– Ами, трудно е да се каже... – казва момичето.
Брит-Мари се усмихва дипломатично. И ни най-малко обвинително.
– Разбира се, просто ще седя и ще чакам. Все едно си нямам друга работа. Това ли имате предвид?
Момичето преглъща.
– Значи, мой колега ще се свърже с теб относно курса за търсене на работа и...
– Не искам курсове. Искам работа – пояснява Брит-Мари.
– Да, да, но е трудно да се каже кога ще изскочи нещо – пробва момичето.
Брит-Мари вади бележник от чантата си.
– Да кажем утре, тогава?
– А? – казва момичето.
– Може ли да изскочи нещо утре? – интересува се Брит-Мари.
Момичето се прокашля.
– Ами, принципно е възможно, или по-скор...
Брит-Мари вади молив от чантата и поглежда ядосано първо към молива, после към момичето.
– Ще ви затрудня ли, ако поискам острилката ви? – моли тя.
– Острилка? – повтаря момичето, все едно са я попитали за някакъв хилядолетен вълшебен артефакт.
– Трябва да отбележа срещата ни в списъка – информира Брит-Мари.
Някои хора не разбират ползата от списъците, но Господ е свидетел, че Брит-Мари не е от тях. Тя има толкова много списъци, че ѝ трябва отделен списък, в който са изредени всички списъци. Иначе би могло да се случи какво ли не. Би могла да умре. Или да забрави да купи бикарбонат.
Момичето ѝ подава химикалка и казва нещо от рода на „утре обаче няма да имам време“, но Брит-Мари е твърде заета да се взира в химикалката, за да я чуе.
– Списъци не се пишат с мастило, не мислите ли? – избухва тя, както се прави, когато някой не проумява, че списъкът на всяка цена трябва да може да се трие.
Момичето изглежда така, сякаш му се иска Брит-Мари да си тръгне.
– Нямам друго. Но така и така утре нямам време, колегата ми ще се свърж...
– Ха – прекъсва я Брит-Мари.
Брит-Мари често казва така. „Ха.“ Не като в „ха-ха“, когато човек се смее, а като в „аха“, когато е крайно разочарован. Както когато откриеш мокра кърпа за ръце, хвърлена на пода в банята. „Ха.“ Брит-Мари винаги стисва устни след това, за да покаже, че това „ха“ е последното, което смята да каже по въпроса. Но това много рядко е така.
Момичето се колебае. Брит-Мари държи химикалката сякаш тя лепне. Отваря на страницата със списъка, озаглавен „Вторник“, и най-горе, над „Разтребване“ и „Пазаруване“, записва „Обратна връзка от Агенцията по заетостта“.
Връща химикалката. Момичето се усмихва с надежда.
– Приятно ми беше! Ще се обадим! – казва тя, но звучи като че ли това не е съвсем вярно.