– Прическата ти е много хубава – казва червенокосото момче, усмихвайки се мимолетно към пода, след което се връща на дивана.
Трудно е да се каже дали не разбра какво имаше предвид Брит-Мари, или предпочете да не го прави. Във всеки случай, Брит-Мари гледа след него съвсем не неодобрително. Момчето сяда в далечния край на дивана, зад чернокосото момче и момчето, пило най-много безалкохолни, и се скрива от погледа ѝ.
– Това е Пирата – казва Вега.
Някак се е появила до Брит-Мари. Тя явно така прави, постоянно се появява отнякъде. Футболната ѝ тениска е малко голяма. Или може би тялото ѝ е малко малко.
– „Пирата“ – отеква като ехо Брит-Мари, както прави, когато трябва да призове цялата добронамереност на света, за да не отбележи, че „Пирата“ не може да бъде ничие име, освен на някой пират.
Вега посочва другите две деца.
– А това там е Падан[10]. А това е Дино.
Но дори добронамереността на Брит-Мари си има граници.
– Това не са никакви имена! – отсича тя.
Вега като че ли изобщо не разбира какво означава това.
– Викаме му така, защото е сомалиец – казва тя и посочва едно от момчетата, все едно това би трябвало да обясни всичко.
Брит-Мари явно не смята, че това е така. Вега въздъхва отегчено и обяснява:
– Когато Дино се премести в Борг, Омар чу, че бил „сомалиец“, но си помисли, че става дума за „сомелиер“, сещаш се, от онези, които пият вино по телевизията. Затова го нарекохме „вино“. А това се римува с „Дино“. Така че сега му казваме „Дино“.
Брит-Мари зяпа Вега така, сякаш Вега е заспала пияна на леглото ѝ.
– Разбира се, истинските ви имена не са достатъчно добри, не, разбира се.
Вега като че ли не схваща разликата.
– Но той не може да се казва като нас! Тогава няма да знаем на кого да подадем, когато играем футбол.
Брит-Мари изсумтява кратко през носа. По този начин раздразнението ѝ намира отдушник, когато вече не се побира в главата ѝ.
– Той си има истинско име, за Бога! – изсумтява тя отново.
Вега свива рамене.
– Когато пристигна, не говореше много, така че не знаехме как се казва, но се засмя, когато го нарекохме Дино, а на нас ни харесва, когато се смее. Така че си остана Дино.
Все едно така функционира светът. Все едно човек може просто да си избере име. Брит-Мари бърше толкова много невидим прах от полата си, че я заболява китката. Вега посочва безалкохолното момче:
– На Падан му викаме Падан, защото се казва Патрик[11]. И защото може да се оригва адски силно. А на Пирата му викаме Пирата, защото... не знам защо. Просто така.
Тя кима към червенокосото момче, което не се вижда. Брит-Мари се усмихва снизходително и казва:
– А за теб, разбира се, няма момичешки отбор, където да играеш, така ли?
Вега поклаща глава.
– Всички момичета играят в отбора в града.
Брит-Мари кима крайно, крайно, крайно добронамерено.
– Разбира се, онзи отбор не е бил достатъчно добър за теб, разбира се, че не.
Вега я поглежда ядосано.
– Това тук е моят отбор! – отговаря тя.
Сякаш това е отговор.
Един от играчите по телевизията лежи на тревата и се превива. Омар използва прекъсването на играта, за да се покатери на един от кухненските столове и да почне да сменя крушки на кредит. Брит-Мари кръжи неспокойно отдолу и отбелязва:
– Теб, естествено, не те интересува, че можеш да паднеш, да се убиеш и да счупиш стола, не, сигурно ти е приятно.
На Омар явно наистина му е приятно. Вега ненадейно се оглежда, сякаш някой липсва.
– Къде е топката? – пита тя, без да гледа някого конкретно.
– Шит! Навън! – виква Омар, кимайки към дъжда от другата страна на прозореца.
– За Бога, нали не мислите да вкарате топката вътре! – ахва Брит-Мари потресено.
– Не може да стои на дъжда, нали се сещаш! – казва Вега също толкова потресено, все едно говорят за човек.
Преди Брит-Мари да осъзнае какво е на път да се случи, децата инициират верижна реакция от камъни, ножици и хартии из стаята, докато накрая червенокоското Пирата по някакъв начин губи всичко и с едно движение скача от дивана и се запътва към вратата.
– Залезът на боговете! Не и облечен с изпраната фланелка! Не! – изстрелва Брит-Мари толкова ядосано, че ръцете ѝ треперят.
Улавя го за яката, но той вече си е обул обувките и е прекрачил прага. Брит-Мари пъхва крака в собствените си обувки и се втурва обезумяла след него.
– НЕ с праната фланелка! – изкрещява тя, преди дъждът да се посипе по фризурата ѝ.
Момчето стои на два метра от нея, прегърнало калната футболна топка.