– Извинявай – промърморва то, гледайки към коженото кълбо.
Брит-Мари не знае дали моли за прошка нея или топката. Държи ръце над косата си, така че дъждът да не унищожи прическата ѝ. Момчето поглежда към нея и се усмихва първо искрено, после засрамено, а накрая надолу към земята.
– Може ли да те питам нещо? – пита то.
– Моля? – казва Брит-Мари, а по лицето ѝ се стичат дъждовни капки.
– Можеш ли да ми помогнеш да си оправя косата? – измънква Пирата, избягвайки да я гледа в очите.
– Какво каза? – пита Брит-Мари, наблягайки на „какво“ и вперила поглед в едно кално петно, което топката е оставила върху праната фланелка.
– Утре имам дейт[12]. Щях, мислех си, исках да те попитам дали можеш да ми помогнеш с прическата ми – успява да каже момчето.
Брит-Мари кима сякаш това е нещо типично.
– Тук, в Борг, разбира се, нямате фризьори, не. Това също се пада на мен, разбира се, това ли имаш предвид? Това ли?
Момчето поклаща глава, гледайки в топката.
– Косата ти изглежда добре. Мислех си, че те бива с косите, защото твоята е хубава. В Борг няма фризьорски салон, затвориха го.
Дъждът поотслабва. Брит-Мари продължава да държи дланите си като наклонен покрив над прическата си, така че капките падат вътре в ръкавите на сакото ѝ.
– Така ли се казва в днешно време? „Дейт“? – казва тя леко замислено.
– Как се е казвало преди? – пита момчето и вдига поглед иззад топката.
– По мое време се наричаше „среща“ – казва Брит-Мари уверено.
Вярно, може и да не е експерт в областта, това си го признава. Ходила е на среща само с две момчета. За едното се ожени. Дъждът спира изцяло, докато стоят навън – тя и момчето с червената коса и калната топка.
– Ние казваме дейт, или поне аз така казвам – измърморва момчето.
Брит-Мари си поема дълбоко дъх и избягва неговото избягване на зрителен контакт.
– Ще трябва обаче да те информирам, че в момента не мога да ти отговоря, защото списъкът ми със задачи е в чантата – казва тя тихо.
Момчето веднага започва да кима с обезпокоителен ентусиазъм.
– Няма проблеми! Утре мога по всяко време!
– Ха. Тук, в Борг, разбира се, не ходите на училище, това се вижда – констатира Брит-Мари.
– Още сме в коледна ваканция – казва момчето.
Последвалото мълчание внезапно е нарушено от еуфоричните викове на децата в развлекателния център. Брит-Мари така се стряска, че хваща момчето за тениската, а то така се изненадва, че тиква топката в ръцете ѝ. Сакото ѝ се изцапва с кал. Половин секунда по-късно мъжете в пицарията изревават толкова силно, че неоновият надпис отгоре се разтреперва.
– Какво се случва? – пита Брит-Мари с паникьосан поглед и пуска топката на земята.
– Вкарахме гол! – надава вой пиратското момче, преливащо от щастие.
– Кои ние? – иска да знае Брит-Мари.
Пиратското момче вдига топката и поглежда Брит-Мари така, сякаш му е задала философски въпрос.
– Нашият отбор – казва неразбиращо.
– Бях останала с впечатлението, че нямате отбор! – възразява Брит-Мари.
– В смисъл: отборът, за който викаме! По телевизията! – пробва да обясни момчето.
– Какво искаш да кажеш с това? – интересува се Брит-Мари.
Момчето зяпва.
– Ами, значи... отборът, на който... сме привърженици.
Брит-Мари сключва раздразнено ръце пред себе си.
– Малки ми приятелю, отборът не е ваш, ако не играете в него – пояснява тя.
Момчето размишлява над това за миг. После като че ли стисва топката по-здраво.
– Викали сме за отбора по-дълго, отколкото повечето футболисти са играли в него. Така че е повече наш, отколкото техен.
– Това е нелепо – изсумтява Брит-Мари.
В следващия миг трясването на вратата на развлекателния център прорязва януарската нощ. Брит-Мари се обръща ужасено и се затичва натам. Момчето се затичва след нея. Вратата е заключена отвътре.
– Ясно, заключили са ни, за да не влезем! Понеже бяхме навън, когато вкарахме гол! – изстенва задъхано и щастливо Пирата.
– Какво, за Бога, искаш да кажеш с това? – настоява да знае Брит-Мари, дърпайки отчаяно дръжката.
– Ами, важно е да сме навън, защото бяхме тук, когато вкарахме! Тук сме на късмет! – виква момчето, все едно в това има някакъв смисъл.
Брит-Мари го зяпва така, сякаш смисъл определено няма. Но двамата остават на паркинга, въпреки че отново започва да вали. Тя не казва нищо повече.
Защото за пръв път от много време някой казва на Брит-Мари, че е важно тя да бъде някъде.
Футболът е странна игра в това отношение. Защото не моли да бъде обичан.