– Ха – кима Брит-Мари.
После си тръгва от Агенцията по заетостта. Разбира се, момичето си мисли, че повече няма да се срещнат, защото изобщо не осъзнава колко сериозно Брит-Мари приема списъците си. Очевидно е, че момичето никога не е виждало балкона на Брит-Мари.
Това е един нечувано, нечувано представителен балкон.
Януари е и зимният студ се усеща във въздуха, но по земята няма сняг – минусови температури без доказателство. Най-лошото време от годината за балконските растения. След като е излязла от Агенцията по заетостта, Брит-Мари отива в магазин за хранителни стоки, който не е обичайният ѝ магазин за хранителни стоки, и купува всичко от списъка си. Не обича да пазарува сама, защото не обича да бута количката. Винаги Кент я бута, а Брит-Мари върви до нея и я държи отстрани. Не защото опитва да я управлява, а защото обича да държи нещата, които Кент държи. Обича чувството, че двамата отиват нанякъде заедно.
Сяда да яде студената си вечеря точно в шест. Свикнала е да будува цяла нощ и да чака Кент, затова опитва да прибере неговата порция в хладилника. Но единственият хладилник тук е пълен с множество малки бутилки алкохол. Тя потъва в леглото, което не е нейното, и разтърква безименния си пръст – има лошия навик да прави така, когато е нервна. Преди няколко дни седеше в собственото си легло и въртеше венчалната си халка, след като преди това старателно бе поръсила матрака с бакпулвер. Сега търка светлото петно кожа, останало на мястото на пръстена.
Сградата има адрес, но определено не е нито жилище, нито дом. На пода има две продълговати пластмасови саксии за балконски растения, но хотелската стая няма балкон. Брит-Мари няма кого да чака будна цяла нощ.
Но въпреки това го прави.
2
Агенцията по заетостта отваря в 9:00. Брит-Мари изчаква до 9:02, преди да влезе, защото наистина не иска да изглежда твърде настоятелно.
– Днес трябваше да ми се обадите – съвсем не настоятелно информира тя, когато момичето отваря вратата на офиса.
Момчешката ѝ прическа днес изглежда различно. Стои по-скоро накриво, а не право нагоре. Сякаш посоката на косата ѝ се определя не толкова от първоначалната идея, а от това на коя страна ще заспи момичето. Това е доста практично, разбира се, момичето няма време да се тревожи за такива неща, кариерата е по-важна от фризурата. Не че на нея ѝ има нещо, естествено. Брит-Мари не съди никого. Но самата тя се е сресала така, както правят хората, за които прическата е от значение.
– А? – възкликва момичето, с лице, освободено от позитивни мимики.
Вътре в офиса има непознати хора. С пластмасови чаши.
– Кои са тези? – иска да знае Брит-Мари.
– Имам среща – отговаря момичето.
– Ха, срещата е важна, разбира се – констатира Брит-Мари и изглажда една гънка в полата си, която само тя може да види.
– Да... значи... – започва момичето.
Брит-Мари кима и констатира с направо нечувано разбиране и в никакъв случай осъдително:
– А аз, разбира се, не съм важна.
Момичето се размърдва нервно, все едно дрехите ѝ внезапно са променили размера си.
– Ами, нали вчера ти казах, че ще се обадя, ако изскочи нещо, не съм казвала, че ще е дне...
Брит-Мари вади бележника от чантата си и сочи педагогически.
– Записала съм го в списъка.
Момичето насочва пръсти към челото си, сякаш се опитва да извади малък невидим пирон от главата си.
– Казах, че е... възможно... да стане днес.
– Нямаше да го запиша в списъка, ако не го бяхте казали, разбирате ли?
Момичето си поема дълбоко дъх.
– Имам среща, трябв...
– Може би щяхте да имате повече време да намирате работа на хората, ако не прекарвахте цял ден в седене по срещи? – предлага Брит-Мари грижовно.
Момичето поглежда часовника си.
– Съжалявам, но наистина не мога да ти помогна...
Брит-Мари си поема изключително търпелива глътка въздух.
– Трябва да го направите. Пише го в списъка. Това тук е по ваша вина, разбирате ли?
Очите на момичето се разширяват леко.
– А?
Брит-Мари държи чантата пред себе си с две ръце, както би държала кормило на скутер.
– Принудихте ме да го запиша с мастило. Сега не може да се изтрие.
Момичето прочиства гърло и ѝ връща бележника.
– Много съжалявам, ако е станало недоразумение, но трябва да се връщам вътре.
Брит-Мари стиска чантата си по-здраво.
– Ха. Значи да седя тук и да чакам, все едно нямам по-важна работа, така смятате вие, разбира се.
– Не... искам да кажа, че... – пробва момичето, но Брит-Мари вече е седнала на един стол в коридора.