– А? – казва момичето.
Брит-Мари се усмихва грижовно.
– Различна е от вчера. Така е модерно, разбира се. Да не се налага сама да решаваш как да изглеждаш.
Веднага след това добавя:
– Не че в това има нещо лошо, естествено, че не.
Все пак Брит-Мари не съди никого. Момичето се прокашля.
– О’кей. Благодаря, но сега тряб...
– Изглежда практично. Фризурата – кима Брит-Мари хвалебствено.
В действителност изглежда най-вече къса и рошава, все едно някой е разлял портокалов сок върху килим. Кент постоянно го правеше, когато пиеше водка с портокалов сок по време на футболните си мачове. Накрая на Брит-Мари ѝ дойде в повече и премести килима в гостната. Това беше преди тринайсет години, но тя често се сеща за случката. В това отношение килимите и спомените на Брит-Мари си приличат – и едните, и другите трудно се изпират.
Но прическата, естествено, може да изглежда както си иска. Днес например е малко като копър, гледан в саксия на балкона. В това няма нищо лошо, естествено. Брит-Мари няма абсолютно никакви предразсъдъци към копъра.
Момичето прочиства гърло. Прическата ѝ остава пасивна.
– За жалост, нямам време.
– А кога ще имате? – моли да узнае Брит-Мари.
Момичето издиша така, сякаш е много тежък мъж, а не много леко момиче.
– Какво имаш предвид?
Брит-Мари вдига бележника и преглежда внимателно списъка.
– Свободна съм в три часá.
– Графикът ми е пълен за днес, няма как д... – пробва момичето.
– Мога също в четири или пет – предлага Брит-Мари дипломатично.
– В пет затваряме – казва момичето.
– Значи се разбираме за пет – съгласява се Брит-Мари сама със себе си и се приготвя да запише уговорката с подострения молив, който се е материализирал между палеца и показалеца ѝ.
– Ама нали ти казвам, че не става! – протестира момичето.
– Значи сте заета в пет? – пита Брит-Мари обезпокоено.
– Да... или, значи, тогава затвар... – започва момичето.
– Определено не можем да се срещнем по-късно от пет – заявява Брит-Мари.
– А? – казва момичето.
Брит-Мари се усмихва нечувано, нечувано търпеливо.
– Не искам да създавам неприятности. В никакъв случай. Но все пак не живеем във военно време, нали, мила ми малка приятелко? Цивилизованите хора вечерят в шест часá, така че след пет вече е твърде късно за срещи, не смятате ли така?
– Да?
– Значи предлагате да се срещнем на вечеря?
– Не... ама... к’во... а?
Брит-Мари кима така, сякаш това ѝ коства много усилия.
– Ха. В такъв случай гледайте да не закъснеете. Иначе картофите ще изстинат.
После записва „18:00 – Вечеря“ в бележника си.
Момичето виква нещо след Брит-Мари, но Брит-Мари вече си е тръгнала, защото тя всъщност няма време да стои и да дъвче едно и също цял ден. Часът е 9:35.
Точно в единайсет на вратата отново се чука. Брит-Мари стои отвън и гледа грижовно.
– Имате ли алергии? – пита тя.
– А? – казва момичето.
– Има ли нещо, което не ядете? – пояснява Брит-Мари с онзи вид стоическо спокойствие, с което човек трябва да е въоръжен, ако иска да разговаря с някого, който отговаря на всеки втори съвсем разумен въпрос с: „А?“.
– Аз съм... вегетарианка – успява да каже момичето.
Брит-Мари вади бележника си.
– Ха.
Момичето диша през носа.
– Но... опитах се да ви кажа, че не можем да се срещнем тази вечер...
– Ядете ли риба? – прекъсва я Брит-Мари.
– Да... да, ям риба, но както каз...
– Рибата не е вегетарианско ястие, все пак е месо. Рибешко месо – просветлява я Брит-Мари.
Момичето докосва клепачи с върховете на пръстите си, както прави човек, когато е свикнал да дава прости обяснения на сложни въпроси, тъкмо защото сложните отговори обикновено карат хората да си мислят, че е било по-добре да чуят простата версия.
– Не ям червено месо. Но хората ме разбират по-лесно, ако просто им кажа, че съм вегетарианка.
Брит-Мари, изглежда, премисля информацията.
– Ядете ли сьомга? – пита после и добавя грижовно: – Това е риба. Да знаете.
– Да. Ям сьомга – признава момичето.
Брит-Мари бърше невидими трохи от полата си. Приглажда една липсваща гънка.
– Сьомгата има червено месо.
Възможно е момичето да възнамерява да отговори нещо, но Брит-Мари вече се е насочила към изхода.
Брит-Мари може да приготвя изключителна сьомга, защото това е единствената риба, която Кент обича. Всеки следобед в пет тя му се обажда и го пита дали ще се прибере навреме за вечерята в шест. Той почти винаги казва не, защото има съвещание с Германия, но колкото и късно да се прибере, вечерята го чака топла на масата.