– Определено не! – каза Брит-Мари.
Грижовно, естествено. Съвсем не ядосано. Но все трябва да има някаква граница, нали? Налага ли се да се регистрираш с име и адрес като някакъв терорист само за да си купиш сьомга? Брит-Мари все пак не възнамерява да взривява нищо със сьомгата. Смята да я приготви спокойно и да я сервира с картофи и зелен фасул. Като човек.
– Ами, тогава, сори, но ще трябва да платиш сьомгата на нормална цена – каза младият мъж.
– Ха – отвърна Брит-Мари.
Младият мъж я погледна неуверено.
– Ако не носиш достатъчно пари в себе си, мога да...
Брит-Мари се ококори. Отчаяно ѝ се искаше да повиши глас.
– Скъпи ми млади приятелю, имам предостатъчно пари. Предостатъчно! – опита тя да изкрещи и да тръшне портфейла си върху лентата за покупки, но викът се получи по-скоро като шепот, а тръшването – като плъзгане.
Младият мъж сви рамене и взе парите. Брит-Мари искаше да му обясни, че съпругът ѝ всъщност е предприемач и че тя със сигурност може да си позволи да яде сьомга на нормална цена. Но младият мъж вече бе започнал да обслужва следващия клиент.
Все едно Брит-Мари не беше от значение.
Точно в 17:00 Брит-Мари чука на офиса на момичето. Момичето отваря, вече облякло връхните си дрехи.
– Ха. Излизате навън, разбира се – отбелязва Брит-Мари.
Момичето като че се чувства обвинено в нещо.
– Аз... ами, вече затваряме... както ти казах, така че тряб...
– А кога ще се върнете? – пита Брит-Мари.
– А? – казва момичето.
– Все пак трябва да знам кога да сложа картофите – казва Брит-Мари.
– Картофите? – пита момичето.
– Картофите всъщност са вегетариански – възкликва Брит-Мари, сякаш сега пък тя се чувства обвинена.
Момичето търка очи с кокалчетата на пръстите си.
– Да, да, о’кей. Моля за извинение, Брит-Мари. Но както опитах да ти кажа, нямам в...
– Това е за вас – казва Брит-Мари и ѝ подава молива.
Момичето го взима объркано, а Брит-Мари вади и острилките, синя и розова. Кима към едната, после към другата, а накрая – съвсем непредубедено – към момчешката прическа на момичето.
– Да, в днешно време не се знае кой цвят може да предпочетете вие. Затова взех две различни.
– Б... благодаря. Струва ми се.
Момичето, изглежда, не е съвсем сигурно какво има предвид Брит-Мари под „вие“.
– Сега бих искала да ми покажете кухнята, ако няма да ви затрудни твърде много, иначе картофите няма да станат навреме – пояснява Брит-Мари добронамерено.
За миг момичето изглежда като че ли се кани да възкликне „Кухнята?“, но в последния момент преглъща и накрая, като малко дете пред корито за къпане, осъзнава, че протестите само ще удължат процеса и ще го направят по-болезнен. Затова си поема дъх толкова дълбоко, че копчетата на палтото ѝ изпукват, и просто се предава.
– Но аз... такова, да... о’кей, все тая! Кухнята за персонала е ето там! – въздъхва тя и взима торбата с покупките от Брит-Мари.
Брит-Мари тръгва след нея и сякаш иска да отвърне на добрината с някакъв комплимент.
– Стилно палто имате – казва тя накрая.
Ръката на момичето докосва изненадано плата на палтото.
– Благодаря! – усмихва се искрено.
Брит-Мари кима.
– Смело е от ваша страна да се обличате в червено по това време на годината.
Момичето диша през носа. Брит-Мари бърше невидими трохи от полата си.
– Къде са кухненските приспособления? – пита тя, когато стигат до кухнята.
С все по-ограничено търпение, момичето издърпва едно чекмедже. В едната му половина има разхвърляни най-различни кухненски инструменти. В другата половина има пластмасово отделение за приборите. Едно-единствено отделение. Вилици, ножове, лъжици. Заедно.
Раздразненото изражение на момичето преминава в искрено притеснение.
– Но... ей! Добре ли си? – пита тя Брит-Мари.
Брит-Мари е седнала на един стол и изглежда все едно е на път да припадне.
– Варвари – прошепва тя и прехапва бузи.
Младата служителка сяда бавно на отсрещния стол. Изпаднала е в недоумение. Погледът ѝ се спира на лявата ръка на Брит-Мари. Пръстите на Брит-Мари търкат неловко светлото петно кожа, сякаш това е белег от ампутация. Щом вижда, че момичето я гледа, тя скрива ръка под чантата си, все едно някой я е сварил под душа.
Момичето вдига внимателно вежди.
– Мога ли да попитам... извинявай, но... такова, какво всъщност правиш тук, Брит-Мари?
– Искам работа – отговаря Брит-Мари и започва да рови в чантата си за кърпичка, с която да избърше масата.
Момичето се накланя напред и назад, опитвайки не особено успешно да изглежда отпуснато.