Но войникът вече беше подминал и Януш откри, че говори на гърба на нечия шапка.
Той пристигна на гарата и си проправи път навътре, стиснал повиквателната пред гърдите си. В продължение на седмици по радиото излъчваха емисии, в които призоваваха всички мъже на разположение да отидат на най-близката до тях гара, където да се запишат за войници, готови да защитават Полша. В продължение на седмици сърцето на Януш биеше като лудо и блъскаше по ребрата му, а ударите му го будеха нощем. Нямаше и съмнение, че тази война ще се случи. И ето го него, застанал в средата на пъкъла — на гарата беше по-зле и от навалиците по улиците, — краката му трепереха, а сърцето му препускаше бясно в гърдите му, сякаш се опитваше да го остави без нерви.
Извърна поглед назад към стълбите, по които току-що бе слязъл, и към малкия отрязък небе, който все още се виждаше над тях. Нямаше да успее да си проправи път обратно нагоре през тълпата, обратно към входа на гарата и знойния ден. Трябваше да продължи. Погледна за последен път небето и тръгна отново напред в блъсканицата.
Влаковете бяха препълнени със семейства, които се опитваха да напуснат Варшава, а цели вагони бяха заети от войници. Теглеха го напред и назад, бореше се за място, където да застане, и се блъскаше в ревящи деца, но нямаше време да спре да им помогне. Навсякъде около себе си Януш виждаше уплашени невръстни дечица и му хрумна, че каквото и да се случи с него, дори и да загинеше по време на войната, последният му спомен от Варшава щяха да бъдат тези изгубени мъничета. Без съмнение именно за тях щеше да се бие, за всички синове и дъщери на Полша.
Един войник с измъчено лице му каза да побърза и да се качва на влака.
— На кой от всичките? — попита Януш.
Мъжът махна към една от платформите.
— Маршрут номер четиристотин и едно по разписание. Варшава-Лвов. Слизаш на гара Пшемишъл, четиристотин деветдесет и един километра по-нататък. Трябват им мъже да работят по градските укрепления. Сега се разкарай, да не те виждам.
До края на деня шапката на Януш беше изчезнала, бяха му откраднали портфейла с личните документи и няколко злоти, получи униформа и войнишка раница и се беше качил на дизелов локомотив, отправил се на югоизток.
Навсякъде из купетата на влака войниците пееха и се шегуваха, но Януш мълчеше. Молеше се Силвана и Аурек да са в безопасност. Беше има казал „довиждане“ нехайно, сякаш отиваше да купи вестник. Убеждаваше се, че е по-мъжествено да си тръгне така. Няколко дни по-рано се беше срещнал с баща си и старецът му бе дал този съвет.
— Не обмисляй дълго как да се сбогуваш. Жените винаги плачат и вдигат голяма врява. Свърши с това бързо. Най-добре е сбогуванията да са кратки. Дръж се и от теб ще стане добър войник.
След тези думи баща му беше свел поглед, а ръката му колебливо висеше над рамото на Януш.
— Постарай се само да се върнеш жив и здрав.
Сега Януш съжаляваше за начина, по който си беше тръгнал. В действителност не мъжеството го беше накарало да напусне съпругата и детето си толкова бързо. Бяха парещите сълзи, които напираха в очите му, докато нежно целуваше Силвана по бузата. Баща му беше сгрешил. Смелата бе Силвана, застанала там със сухи очи и прегърнала здраво сина им в обятията си.
Януш се облегна на вратата в коридора на влака, клатушкайки се напред-назад от движението по релсите, и се загледа в пейзажа, който се изменяше от високи къщи и фабрики в равни полета и тъмни ивици гора, с пръснати между тях селца и ферми.
За да убие времето, той пишеше наум писма — със сериозен тон описваше подробно на баща си полка, към който щеше да се присъедини. Преповтори съображенията относно вероятния изход от войната и заключи, че предвид мощта на полските въоръжени сили и обещаната помощ от страна на англичаните и французите, Германия със сигурност щеше да бъде принудена да напусне границите на Полша и на Хитлер щеше да му се наложи да се прибере у дома с подвита опашка. Или поне така твърдяха вестниците. На него, както й на всички останали, му се искаше да вярва в това.
Докато часовете се нижеха, а равнинният пейзаж бавно се променяше в хълмове с реки и гористи местности, той си мислеше за Силвана и си представяше как й разказва за града, в който отиваше. Знаеше, че е древно място, пълно с крепости и заобиколено от планини.
По пътя си влакът спираше във всеки град, едни хора се качваха, а други слизаха. Докато тракаше бавно към крайната си гара, Януш съчиняваше в ума си сонети за Силвана, като броеше стиховете, за да се увери, че са оформени според предписанията. Извикваше във въображението си образи и фрази и за кратко се чувстваше почти героично. Оглеждаше другите войници около себе си и им пишеше въображаеми писма, в които се хвалеше със съпругата си. Описваше червените къдрици на косата й, нежната пълнота на гърдите й, чувствената закръгленост на бедрата й. „Съпругата ми е красива, добре сложена като Варшавската русалка, символа на града ни“, рече на себе си и съжаляваше, че няма писалка и лист подръка.