— Благодаря ти — казва тя и Тони й се усмихва.
— Нека пийнем по нещо, а?
Тони заобикаля Аурек внимателно, както някой би минал покрай съмнително куче.
— Да пийнем за кураж преди тръгване?
В колата Тони не говори и Силвана е доволна от това. Тя подпъхва одеялото на Аурек на задната седалка, но той я гледа недоверчиво.
— Къде е Питър? — пита настойчиво.
— При баба си и дядо си — прошепва тя. — Скоро ще го видиш. А сега поспи малко.
Градчето Феликстоу лежи между светложълтата пясъчна ивица и откритото бурно море.
Посрещат ги цветни светлинки. Морето е тъмно, чак черно, но светлините от кея и крайбрежната улица греят в червено и жълто, полюшкват се от вятъра, така че цветовете се размесват и стават неопределени в дъжда.
— Кеят преди беше по-дълъг — казва Тони и намалява скоростта. — Част от него беше срутена по време на войната. Би представлявал твърде лесно за приземяване място за германците. Говори се, че ще го построят наново, но ме съмнява. Преди години обичах да ловя риба оттам.
Паркира колата и спира двигателя. Щом Силвана слиза на тротоара, шумът на вятъра се усилва, а дъждът започва да шиба лицето й.
— Това е къщата, в която живеехме заедно с Луси — казва Тони, след като взима чантите й и я побутва към тясната, очукана от времето розова къща. — След като почина, се изнесох. Сега я ползвам за склад. Ще трябва да поразчистя малко, за да направя място за вас.
На вратата има два тежки катинара и Силвана стои разтреперана под дъжда, докато Тони тършува за ключовете из джобовете си и се мъчи с ключалката в тъмното. Аурек тича нагоре-надолу по улицата, но тя не си прави труда да го извика обратно. Така или иначе, не би дошъл. Най-после Тони ги пуска вътре и включва електричеството от таблото в коридора. Щом лампите светват, Силвана примигва от изненада.
Коридорът е пълен с кашони. Кутии със сапун, прах за пране, бисквити, шоколадови бонбони, пудинг и цигари са натрупани до тавана. Мястото наистина прилича на склад. Пред тях има стълбище, което води към втория етаж, отрупано с камари от вестници.
— Ще стоплим тук — допълва Тони, отмествайки една дървена щайга от пътя си. — Извинявам се за кашоните. Повечето от тях ще бъдат изнесени съвсем скоро.
Жизнеността му се е изпарила. Изглежда смутен и несигурен и тя усеща, че това е част от живота му, на която малко хора стават свидетели.
— Каква е тази миризма? — пита Силвана. Отнякъде се носи сладникав аромат.
— Охх. Имам кашон с банани някъде тук. Утре ще бъдат отнесени. Влизайте. Знам, че е голяма бъркотия, но поне ще имате покрив над главите си.
Силвана и Аурек изчакват Тони, който е излязъл да купи риба и пържени картофи, в студената дневна стая, седнали на кашони с консервирано говеждо. Аурек е с гръб към Силвана и тя знае, че й е сърдит. Опитва се да звучи бодро.
— Това е приключение — обяснява и почти се задавя от сълзите, които се загнездват в гърлото й. — Е, аз съм гладна — продължава тя, след като не получава отговор. — Искаш ли да сложим масата за вечеря?
Момчето се свива на кълбо и й обръща гръб, така че тя го оставя само и отива в кухнята — тясна стая, по-модерна от нейната, с подхождащи си шкафове в бледожълт цвят „формика“. Отваря най-различни шкафове и чекмеджета, всяко от които пълно с консервирани плодове, докато най-накрая намира няколко чинии, ножове и вилици. Като се връща, Тони премества кашон с джин от масата и тримата сядат да вечерят.
— Май си гладен, Аурек — казва Тони. — Не знаех, че можеш да изядеш толкова.
За Силвана това не е нищо ново. Момчето винаги яде така, сякаш храната пред него може да се окаже последното му ядене, и тя отдавна е забравила, че останалите деца не правят така. Поглежда към него. Напоследък се е променил. Поналял се е и косата му е по-дълга и гъста.
— Къде го слагаш всичкото това? — пита Тони. — Да нямаш глисти, а?
Аурек изведнъж става неспокоен.
— Това е дълъг гърчав червей, който ти изяжда храната, преди да си успял да вземеш полезното от нея. Много деца ги имат.
Силвана тръсва глава и хваща ръката на Аурек.
— Аурек, той само се шегува.
— Разбира се, че се шегувам. Не исках да те разстроя, човече. Ето, вземи си от моите картофки. Майка ти е права. Добре е, че си хапваш.
След като се нахранват, Тони пуши цигара и чете вестник. Аурек е седнал на пода в кухнята, а Силвана мие чиниите. Щом приключва, се връща в дневната с панорамните прозорци и чува как Аурек се примъква след нея. Заглежда се в нощта навън и в светлините на корабите в морето. Въпреки всичко изпитва облекчение, че си е признала всичко пред Януш, че му е казала истината. От много време насам той заслужаваше поне това. Донякъде е облекчение, но може би е и най-глупавото нещо, което някога е правила. Поглежда детето и изпитва страх. Къде отиваше сега обещанието, което му беше дала? Кой щеше да бъде негов баща?