Силвана приготвя ваната на Аурек. Развива кранчетата докрай и от тръбите потича кафява вода. През отворената врата звучи класическа музика от радиото. Благодари на Господ, че не е Шопен. Ако чуе полска мелодия сега, ще се срине. В банята се надига пара и Аурек се появява на вратата.
— Ето те и теб — казва тя. — Ваната те чака. Не стой твърде дълго.
Започва да го съблича, но той я отблъсква.
— Не — сърди се той. — Сам ще се съблека. Махни се.
— Не говори така.
Аурек отново я отблъсква от себе си и Силвана се отказва. Стои и го гледа. Още има кал по косата и краката му. На фона на бялата кожа на прасците му изглежда така, сякаш е обул къси чорапи и е с жартиери. Иска й се да го топне във ваната и хубаво да го изтърка, но знае, че той няма дай позволи.
— Добре — въздъхва. — Както кажеш.
Слиза долу и пак се заглежда в рибарските лодки. Не знае колко време е стояла така, но изведнъж усеща Аурек да стои до нея, да гали ръката й и да обляга глава на рамото й.
— Искам да си отида вкъщи.
— Скоро — обещава му тя и го гушва. — Скоро. Ще се оправим, миличък мой. Ще видиш.
Слага го да спи на походното легло, което Тони измъква от някакъв шкаф. Вади го от зелена брезентова чанта със светъл щампован надпис и цифри отпред, и печат, който гласи, че е собственост на британската армия. Представлява тракаща конструкция от здрава памучна сплитка, каиши и дървена основа, която се разгъва и става на легло.
Момчето се настанява отгоре и си прави гнездо от одеялата, като ги премята през глава, за да не може Силвана да го целуне за „лека нощ“. Тя не го вини. Приглажда завивките и се качва на горния етаж. Тони я чака във всекидневната.
— Вече е в леглото, нали?
— Да. Заспа с дрехите. Забравих да му взема пижама.
— Мисля, че имам някакви тук в някой кашон. Бархетни от Улуъртс. Мога да потърся.
— Тази вечер е все едно.
Тони пристъпва към нея и я прегръща. Отмята един паднал кичур от бузата й и тя усеща нежността в неговото докосване. То кара краката й да се разтреперят. Последното нещо, което заслужава, е добрина. Сърцето й се свива и я прорязва болка. Нима обича двама мъже? Възможно ли е?
— Тони, мислиш ли, че ни е чул?
— Кой?
— Аурек. Мислиш ли, че е чул какво ти казах? В апартамента?
Тони въздъхва.
— Не. Няма как. Виж, утре трябва да отида в Ипсуич. Всяка неделя обядвам с родителите на жена ми, а и трябва да видя Питър. Ще се върна вечерта. Ще ви настаня тук, но ще трябва да отида обратно в Ипсуич в понеделник следобед. Нямам достатъчно бензин само да се размотавам напред-назад. Мога да се върна в петък вечерта. Междувременно, ако някой те заговори, ако съседите те питат какво правиш тук, смятам, че е най-добре да казваш, че си домашна помощница. Най-добре ще е за теб. Поне в началото.
— Домашна помощница ли?
— Да. Звучи малко по-почтено, не мислиш ли?
Тя се сеща за кораба, който я доведе в Англия. За двата избора, които имаха жените. Да бъдеш домашна помощница или съпруга домакиня.
— По-почтено от какво?
— Силвана, ти напусна съпруга си. Хората тук ме познават. Знаят, че живея сам. Не искам да те одумват. Искам да те предпазя, нищо повече.
Ах, мисли си тя. Ах! В този момент й става ясно, че той се страхува да не би хората да си помислят, че му е любовница. Започва да плаче и той й подава носна кърпичка.
— Всичко ще е наред — прошепва й. — Моля те, не плачи. Всичко ще е наред. Знаеш, че държа на теб.
Те слушат радио, Тони е наострил слух, повтаря думите и се смее така, сякаш е сам, а не е в стая с нечия чужда съпруга. Тя вижда, че има навици като на сам човек. Щом програмата свършва, за кратко стоят в мълчание. Силвана оглежда стаята.
— Всички тези кашони. Нямах представа…
— Че търгувам на черно ли? Ами не, не е точно така. Искат ми определени неща и аз ги набавям. Веднъж да свърши порционната система и ще правя друго. Бащата на Луси ме вкара в бизнеса. Бяха му предложили евтин ром от магазините на военните на доковете. Той членува в един мъжки клуб в Ипсуич и членовете се съгласиха да го изкупят. Сам не можеше да сключи сделката — нали е съдия в крайна сметка. Така че аз се включих и двамата си разделихме печалбата. Така започна всичко. Щом веднъж се запознаеш с правилните хора, става лесно. Всички го правят. Има един човек в Хранителната комисия в Ипсуич, който издава фалшиви разрешителни за покупка на бакалите. И така, например господин Блейк от Липтън взема десетократно повече захар, отколкото би трябвало. Излишъка продава на мен. Аз пък го продавам на черно. И това е само върхът на айсберга. Както казах, всички го правят.