Мислите му бяха прекъснати от шумотевицата на други мъже, които влязоха в халето. Обсъждаха времето. Дъждът беше отслабнал и те говореха за мъглата, която се спускаше над полетата. Януш се изправи и навлече шинела си. Бруно скоро щеше да кацне. Излезе навън и усети, че е стъпил в локва. Около него се виеше мъгла. Пъхна ръце в джобовете, наведе ниско глава и се затътри с усилие към пистите, където зачака самолетите да пристигнат в халетата, които служеха за столова. Седеше и гледаше как мъглата отвън се сгъстява. Какво ли ще прави след войната? Дали да се върне в Полша?
Бруно беше прав — твърде много неща се бяха случили, за да може някога да се върне.
— Гъста мазна мъгла — каза някой.
Януш се изправи. Защо пък да не заживее в Шотландия? Да започне живота си на чисто. Той излезе от столовата и на стълбите едва не се блъсна в един офицер.
— Прощавайте, сър. Не ви видях.
— Не ме изненадва. Отвратително време — каза офицерът, когато Януш отстъпи да му направи път.
— Надявам се самолетите да се приземят безпроблемно тази вечер, сър.
— Няма да кацат тук. Видимостта е по-малко от триста метра горе над пистата. Отклонени са към един терен на север. Ще уведомя всички, щом екипажът ни стъпи на твърда земя.
Януш го последва в столовата. Зачака. Съобщиха им новината час по-късно.
Ескадрилата е летяла на сляпо в плътни непрогледни облаци. Само пет от всички тринайсет самолета са се приземили успешно. Този на Бруно се е разбил в една нива и е избухнал в пламъци.
Ипсуич
Януш се придържа към всекидневните си задачи. Работи възможно най-много часове във фабриката, после се прибира вкъщи и поправя разни неща — счупената степенка на кухненския стол, задната врата, течащото кранче, тръбите в съседната стая, — но дори две седмици и три дни, след като е казал на Силвана да си тръгне, той все още не може да намери достатъчно неща, които да го занимават.
Душевната болка го изгаря като треска. Не може да спи. Мускулите в тялото му потрепват, мислите му препускат и щом съмне, той отмята завивките, облича се и бързо слиза в градината си. Дотолкова е изгубен в мъката си, че това е единственото, което може да стори, за да се спре да не излезе да обикаля улиците и да си търси поводи за сбиване.
Орловият нокът, който Януш е засадил покрай дървената ограда, е напъпил, а бодливата зеленика до навеса е станала наситенозелена. Януш грабва орловия нокът за стъбълцето, нежно като оголено гърло, смачква го в юмрука си и го изтръгва от оградата. Няма вече цветя. Няма вече градина в предградията. Няма вече жена и син. Хваща лопатата си и започва ядно да откопава яките корени на зелениката. Изкоренява розите, изсича цветовете с косата, прекатурва храстите с крак и натрупва осакатените им останки на погребална клада в средата на моравата.
Градината винаги е представлявала една мечта. Мечта синът му да играе на зелената трева, а съпругата му да подрязва английските рози на цветните лехи. А сега вече не останаха мечти. Започва да припръсква, но той продължава с опустошаването — доставя му някакво удоволствие да изкоренява растенията и да превръща моравата в разорано парче земя. Иска черна почва. Гола земя. Нова и нашарена с камъни.
Сигурно си е загубил ума, но при всички случаи не може да спре да копае. Мускулите му помпат като двигателни бутала. Блъскайки с рамена като работен кон, който тегли плуг през дълбока глинена почва, той натиква лопатата в пръстта с безмилостна мощ. Хвърля лопатата на земята, влиза вътре, изнамира някакъв стар вестник, напоява го с горивото за косачката и го пъхва в кладата. Запалва го и се отдръпва. Около него се кълби дим, пари на очите му, а миризмата от тлеещите растения изпълва въздуха.
Дъждът се усилва, но той още не преустановява работата си. Продължава, въпреки че жаравата в кладата е угаснала, задушена от дъжда и големите снопове зелена трева и растения, които той безполезно трупа отгоре й.
— Какво правиш, по дяволите? — Гилбърт го гледа през оградата.
Януш отстъпва извън дима.