— Разчиствам — отговаря. — Отървавам се от всичко това. Остави ме на мира, моля те. Това си е моя работа.
После отново пристъпва в разпростиращия се, задушлив пушек.
Феликстоу
Силвана не е сигурна, но Тони настоява. Докато говори, се усмихва и маха с ръце като дете на Коледа.
— Няма страшно. Ела горе. Имам подарък за теб. Нещо специално.
Тя пристъпва през отворената врата на спалнята. До този момент е избягвала да влиза в тази стая. Избягвала е спомена за неговата съпруга, която сигурно още се спотайва в тапетите с рози и лакираните дървени мебели.
— Тази къща натъжава ли те? — пита го тя. — Мислиш ли за съпругата си, когато си тук?
— Не — отговаря той и я побутва да влезе. — Не, ние не сме прекарвали почти никакво време тук заедно. А откакто я няма, винаги съм имал наематели. Къщата е пренареждана няколко пъти. Не е останало нищо от вещите на Луси.
Силвана сяда на тоалетката, около която като спретната пола е надиплена басма. Тя събира колене и оглежда стаята подробно — розовото сатенено покривало на двойното легло, таблата му с малката лампа, а над него — рисунка на планински пейзаж със зелени хълмове, които се спускат до езеро, покрай което пасат овце.
Тони размахва в ръката си ключ и отваря един голям гардероб, пълен с дрехи. Керемидени, тъмнозелени, яйченожълти, резедави, с цвят на сьомга, светло сини, черни, перленорозови, кремави, златни и сребърни. Кожи, коприни, панделки, кадифе, пера, перли и пайети. Вечерни рокли, шити по поръчка сака, ежедневни рокли, костюми с панталон, копринени нощници, блузи с миниатюрни перлени копчета. Силвана прокарва ръка през всичко. Тони се смее и вади едно палто да може тя да го разгледа.
— Всички са за теб.
Силвана не вярва на очите си.
— Откъде се появиха? Та тук е събран цял магазин за дрехи.
— Признавам, че не всички са нови, но ще се съгласиш, че почти не са носени. Събирах ги за теб. Някои от тях са принадлежали на графиня. Много красива при това.
— Откъде знаеше кой размер нося?
Той слага палтото на леглото и свива рамене.
— Предположих. Но съм уцелил, нали? Пробвай нещо и ще разберем.
Силвана го гледа как преравя закачалките и търси нещо. Нима винаги е знаел, че накрая тя ще бъде с него в тази къща? Дали го е планирал през цялото време? Тя отхвърли тази мисъл. Така или иначе няма смисъл да умува. Сега е тук.
— Ето тази — казва той и сваля една сребриста вечерна рокля с ламе от дървената й закачалка. — Тази ми е любимата.
Ръката му трепери, докато й я подава, а очите му са изпълнени с очакване.
— Облечи я — казва с треперещ глас. — Искам да я вземеш.
Хрумва й една мисъл. Луси.
— Тези дрехи. Нали не са… — замлъква. Не би могла да му зададе този въпрос. Очите й не се откъсват от него. — Наистина ли купи всичко това за мен?
— Да. Разбира се. За кого другиго бих могъл да го купя?
Той се обръща с гръб, докато тя се съблича и нахлузва сребристата рокля през главата си.
За един ужасяващ миг си е помислила, че може би я облича в дрехите на мъртвата си съпруга. Но той не би го направил, разбира се. Май наистина е прекалено мрачна напоследък. Роклята се плъзва по хълбоците й. Ляга й, тежка като сребърни монети или като рибешки люспи, полепнали по бедрата й. Силвана не смее да се погледне в огледалото на гардероба.
— Готова ли си вече? Мога ли да погледна?
— Да.
Тони се усмихва и разперва ръце.
— Белла! Само се погледни. Прекрасна си.
Жената, която я гледа обратно от огледалото, носи роклята уверено. Поставя ръка на бедрото си, завърта се така, че извивките на тялото да се отличат, изпъчва гърди, обръща се да огледа гърба си и заоблената крива на дупето. Жената в огледалото е красива. Красива като филмова звезда.
Силвана се вглежда в очите на Тони. Влажни са от вълнение.
— Тони? Добре ли си?
— Изморен съм — отговаря той. — Очите ми сълзят, когато се уморя.
Преравя наново дрехите и й предлага да пробва една дневна ленена рокля на цветя.
— Добре — казва тя, макар че предпочита бледозелената копринена рокля, която е окачена точно пред нея. Той погалва ръката й, пръстите му се плъзват по рамото й и потъват във вдлъбнатинката на ключицата й.
— Знаеш, че те обичам, нали? — прошепва той.
Силвана кимва. Взема ежедневната рокля и я налага върху себе си.
— Прелестно — казва той и я целува по бузата толкова нежно и любящо, че тя се усеща как притваря очи, накланя се към него и надига устните си към неговите.
Полша
Силвана започна да разбира как действаше гората. Беше като компас. Паяжините сочеха на юг. Върховете на боровете се извиваха на изток. Катериците си избираха хралупи, които сочат на запад. Отворите на гнездата на кълвачите сочеха на север. Гората представляваше карта, ако човек се научи как да я разчита. А тя и момчето бяха част от всичко това.