Феликстоу
Силвана, Тони и Аурек се разхождат по пясъка, слушат крясъците на чайките и монотонния плясък на вълните. Тони сваля обувките и чорапите си, навива крачолите на панталоните си и застава до ръба на водата с Аурек. Щом някоя по-голяма вълна се разбие до тях, изтанцува няколко крачки назад, а Аурек пищи и бяга нагоре по брега.
— Така, отивам да поплувам — виква Тони, за да заглуши шума на вятъра, после сваля ризата и панталоните си и ги подава на Силвана. — Ти сигурна ли си, че не искаш да влезеш?
— Да — отговаря тя и го гледа как стяга ластика на банските си гащета. — Добре ни е тук. Ще те изчакаме.
Силвана и Аурек сядат под един насип от сребристи малки камъчета, който ги пази от вятъра. Там е по-топло и тихо. Тони влиза в кафеникавото море, силните му космати крака си проправят път срещу течението, докато се бори да остане изправен. После се потапя под водата, отново се показва и тръсва глава като мокро куче. Силвана гледа как подскача нагоре-надолу, изчезва и се появява с всяка нова вълна, докато накрая не се превръща в малка точица далеч от брега.
Тя отваря дамската си чанта и вади отвътре пощенска картичка със снимка на крайморската улица и дългия кей, който стърчи навътре в морето. Картичката е хубава — с наситено синьо небе и пясък с цвят на жълтък. Пише кратичко съобщение на Януш, същото, което е пращала и на останалите картички. По една всяка седмица с адреса на къщата на Тони. Януш не й е отговорил. Минали са два месеца, откакто напуснаха Британия Роуд. Това е последната картичка, която смята да изпрати. След това ще се опита да го забрави. Веднъж вече бе успяла в Полша. Ще се справи и този път.
Вдига яката на палтото по-плътно до брадичката си и пръстите й потъват в меката синя вълна. Подплатено е със сатен и е страшно приятно за носене. Има млечно-кафяв декоративен копринен шев и големи кончета, с които Аурек обича да си играе. Носи чифт перлени обици, които според Тони много подхождат на палтото. Под него е с блуза от китайски креп със ситно плисе и наниз от копченца по врата. Полата й от туид е с висока талия, малко е старомодна, но платът е най-добро качество. Ботушите й блестят като кестени. От италианска кожа са, беше казал Тони, когато ги измъкна от гардероба в спалнята си и й предложи да ги пробва. Тогава тя го попита за Луси. Не можа да се сдържи.
— Тони, трябва да знам. Можеш да ми кажеш. На Луси ли бяха тези ботуши?
Беше й отговорил сухо.
— Не — взе ръцете й в своите. — Разбира се, че не. Раздадох дрехите на Луси още преди години. Тези са си твои. Само твои.
Тя извива глезен, за да види как кожата проблясва на слънцето. Никога не е имала толкова хубави ботуши.
Тони се връща прегладнял. Води ги на ресторант, където едно момиче им сервира варени картофи и риба със зелен сос от магданоз, който разлива на покривката, докато слага чиниите на масата.
— Аурек, ама как си почернял, приятелче — казва Тони. — Можеш да минеш за италианче. Не смяташ ли така, Силвана?
Не, мисли си тя. Изглежда като поляк.
— Абсолютно — отговаря и забърсва соса от ръба на чинията със салфетката си.
Тони довършва чашата с вино и си поръчва още една. Силвана отпива от своето и им се усмихва.
— Наздраве. Наздровье! — казва тя и вдига чашата си за наздравица.
Ето ни всички тук, мисли си. Чувства безкрайна топлота към Тони, която я увлича. Увличат я усещането на перлите на шията й, копринените чорапи, които й дава, и храната, която им предоставя. Може би се дължи на виното, което не е свикнала да пие, но тя поглежда към Тони и към загорялото лице на сина си и вярва, че биха могли да бъдат семейство.
След дългия късен обяд те се разхождат из градината „Меси“. Тони учи Аурек как да играе миниголф, а Силвана ги гледа. В шест вечерта, когато прибират наредените по брега шезлонги и хората се разотиват по домовете си, Тони отива на бар, а Аурек и Силвана се разхождат по крайбрежния булевард. Двете чаши вино, които е изпила по-рано, още я държат приятно замаяна. Гирлянди от цветни лампички висят над павилиони, в които продават морски дарове, сладкиши и поздравителни картички. Във въздуха се носи неприятна остра миризма. Силвана купува на Аурек една играчка, която се върти на вятъра, и малко шоколад. Момчето й дава парченце в устата. Тя го стисва със зъби и вкусва млечната сладост. Разсмива се и отмята глава назад. И в момента, в който го прави, вижда как една жена гледа към нея през улицата. Гледката мигновено я отрезвява.