Един от войниците се приближи и я заговори на полски.
— Как се казваш?
Тя се замисли за момент. Коя най-добре да каже, че е? Марися? Ханка? Изкашля се и усети гърлото си пресъхнало от усилието да говори. Реши да бъде себе си.
— Силвана Новак.
— Имаш ли някакви документи за самоличност?
Тя погледна към Аурек, който си играеше в пръстта до нея, придърпа го в краката си и го притисна по-близо.
— Синът ми.
— Добре — каза войникът. — Мога ли да видя документите ти?
— Синът ми — повтори Силвана.
Войникът скръсти ръце и я погледна въпросително.
— Къде живееш?
— Коя година сме?
— Хиляда деветстотин четирийсет и пета. Откъде си?
Силвана погледна назад към гората и дърветата. Вече нямаше нужда да се крие.
— Варшава — отговори тя и се зачуди дали градът все още съществува. — От Варшава сме.
Ипсуич
Януш побира в колата десет дървета. Жалко, че ще изкаля тапицерията, но това са последните дървета, които смята да пренесе. Градината вече е гъсто засадена и макар да знае, че брезите понасят пренаселването, все пак иска да им даде възможно най-добрия шанс да оцелеят. Иска му се да имаше някакъв друг начин да пренесе дърветата, а не да пълни колата си с кал, но Гилбърт му обещава да му помогне да я почистят, като се прибере.
Той изравя една бреза от храсталаците, а Гилбърт го чака със старо перде, в което да увият корените.
— Все пак си мисля, че трябва да му удариш един бой.
— И аз така си мислех. В началото. Сега просто не искам да го виждам. Аз не оправям нещата с бой.
— Познавам Тони от години. Никога не съм си и помислял, че може да спретне такъв номер.
— Подай ми лопатата, ако обичаш.
— Двамата с момчето са във Феликстоу, знаеш ли? Дорис ги е видяла.
Януш усеща как кръвта нахлува в лицето му. Спира онова, с което се е захванал.
— Видяла ги е?
— Явно да.
— И какво?
— Каза, че били добре. — Гилбърт потупва Януш по рамото. — Не знам какво е станало, но Дорис беше доста гневна. Знаеш я каква става, като яхне метлата. Каза ми, че щели да се изнасят.
— Къде ще ходят? — Януш не може да скрие паниката в гласа си.
Гилбърт се колебае.
— Виж какво, Дорис е склонна да преувеличава.
— Къде отиват?
— Ами там е работата. Дорис не казва. Твърдоглава е като магаре, знаеш ли? Прие цялата история много тежко. Казва, че Силвана е предала доверието й. Но ти защо не идеш да видиш момчето, докато още можеш? Мога да ти намеря адреса.
Януш си мисли за картичките, които е получил. Минавал е с колата покрай къщата, но така й не посмя да спре. Мисълта да види Силвана с Тони не му дава мира. Не е убеден, че ще успее да се справи с това.
— Вече го имам — казва твърдо. — Но не искам да ги виждам. Не и ако Силвана е щастлива с Тони. Нека се радва на това, което има. Защо изобщо трябва да го обсъждаме?
— Е добре, разбирам те — въздъхва Гилбърт. — Няма да настоявам. Я кажи, законно ли е да взимаш дърветата така? Сигурно са нечия собственост?
— Това са просто фиданки. Диви са. Никой не ги иска. Насочи фенера насам.
— Тогава я ми обясни, защо трябва да го правим по тъмно, ако не е незаконно да ги взимаме?
Обратно на Британия Роуд Януш разтоварва дърветата, полага ги на земята в градината, почиства колата и най-после влиза в къщата си и заключва вратата.
В банята той сваля дрехите си и се измива, бавно, с наведена глава, като човек, който го е наваляло изневиделица, загледан в краката си. Щом затвори очи, може да се закълне, че чува Силвана да се качва по стълбите, а Аурек да си играе в коридора. Къщата е обитавана от звуците на съпругата му и детето. А ако онова, което твърди Дорис, е истина — че се изнасят, значи няма надежда. Взима една хавлиена кърпа и се подсушава.
Нека си вървят, мисли си той, докато се облича. Вината не е негова. Може и да ги е прогонил, но тя е тази, която разруши всичко. Той няма за какво да се осъжда. За нищичко. Ако реши да си тръгне, той няма какво да стори, за да я спре.
Влиза в стаята на момчето и подрежда книгите на лавицата. Приглажда завивките на леглото и изправя снимката на стената. После сяда на леглото, отпуска глава в ръцете си и се разридава.
Силвана
Корабът акостира в Англия рано сутрин, по време на прилива, прокарвайки си път през мрак и мъгла. Силвана бе пристигнала в страна на облаци. Всичко наоколо беше обвито във воал от гъст смог, който сливаше пейзажа в едно и размазваше очертанията на сградите. Тя се съсредоточи в краката си и гърбовете на хората пред нея, докато бавно се придвижваше по подвижното мостче сред плътната, влачеща се тълпа.