Силвана не отговаря. Изчаква старата дама да предприеме хода си, но тя само прибира картите в тестето и посяга да вземе шапката си от масата.
— Май се поуморих. Трябва да си хвана влака за Ипсуич, а този в шест часа не го понасям. Винаги има твърде много хора.
Като излизат в коридора, Силвана вижда, че пликът с бонбоните още си стои там. Надява се Аурек да не си прави гнезда от последните бели памучни чаршафи, които Тони е складирал в кухнята. Когато се върне, ще му каже, че колкото по-скоро се преместят в Лондон, толкова по-добре. Отваря входната врата и излиза навън, правейки път на Мойра.
Следобедът е грейнал в златисто, а в душния въздух се носи миризма на гниещи водорасли. По брега тичат гологлави момчета и момичета, правят цигански колелета и минават като въжеиграчи по тесните дървени дъски на вълнолома покрай водата, избягвайки останалите от войната укрепления и оплетените кълбета бодлива тел, струпани на ръждясващи камари. Силвана наблюдава тази сцена в продължение на няколко мига.
— Луси винаги е обичала морето — казва Мойра, сякаш сетила се за някой специален ден. После се обръща към Силвана: — Надявам се Тони да успее да дойде с нас в Девън. Ще е жалко това лято да не прекара известно време със сина си. Непростимо дори.
— Не знам — отвръща Силвана. Няма да допусне Мойра да я сплашва, а и този разговор вече я е изморил. — Навярно трябва да говорите с него за това. Аз все пак съм само домашната помощница.
— Да. Права си. Ти си само домашна помощница. Сигурно съм се объркала.
Мойра пристъпва на тротоара и оглежда пътя първо наляво, после надясно.
— Между впрочем блузата, която си облякла с тази копринена пола… Не е особено приятно да виждам друга жена в дрехите на Луси, но трябва да призная, че ти отиват. Ти си горе-долу същия размер като нея.
Тя хвърля още един бърз поглед на пътя и слиза от тротоара.
— Разбирам защо Тони те харесва. Донякъде приличаш на нея.
Силвана усеща как я побиват тръпки. Въпреки жаркото слънце тя трепери. Тръгва след възрастната жена.
— Какво казахте?
— Блузата и полата. Луси никога не ги е носила заедно.
— Мисля, че грешите — казва Силвана студено. Беше й дошло до гуша от Мойра и нейното високомерие. — Тези дрехи са мои. Тони ги купи за мен.
— Наистина, знаех си, че трябва да дойда. Това отиде прекалено далеч. Ти носиш дрехите на дъщеря ми. Но ти го знаеш твърде добре. Трябва ли да се правиш на толкова глупава? Той даде ли ти палтото от норка? Надявам се да не е. Беше й подарък от нас.
— От норка? С кафяв копринен кант?
Силвана усеща как краката й се подгъват.
Мойра е стигнала средата на пътя. Една кола бавно преминава между тях и всичко, което Силвана вижда от нея, е нейната черна шапка с едно-единствено фазаново перо.
Силвана се качва обратно на тротоара. Опитва се да се успокои. Докосва шията си, напипва ситните перлени копчета на блузата и бързо отдръпва ръка — все едно се е опарила.
Обратно в кухнята тя измива чаените чаши и търка ръце в сапунената вода. Аурек идва, стиснал в шепа големи бели пера.
— Къде беше?
— На плажа.
— Не отпрашвай така сам. Разтревожих се за теб.
Той я дърпа за полата, докато не спре да върши това, с което се е захванала. Силвана избърсва ръце в престилката си и се обръща.
— Какво искаш? Нещо за ядене ли?
— Вкъщи — казва той и й подава перата.
— Какво за вкъщи?
Аурек вдига поглед към нея. Лицето му е потъмняло от лунички.
— Кога ще може да си идем вкъщи?
— Аз и ти. Ние сме си вкъщи. Ние оцеляваме, не помниш ли? — Силвана прибира перата в джоба на престилката. — Благодаря ти. И преди ми носеше пера. Докато живеехме в гората. Спомняш ли си?
Аурек свива малките си рамене и тя се чуди дали той не се съмнява в нея. Възможно ли е да знае, че тя не му е майка?
— Обичам те — казва и най-после чувства, че е откровена. Сърцето й не лъже. И какво изобщо си е помислила? Разбира се, че му е майка.
Тази вечер Силвана седи с него в дневната и гледа морето, щастлива от спокойствието в къщата. Когато Аурек заспива в скута й, тя го пренася горе и го завива в леглото. После отива в спалнята си и търси с ръка изрезките от вестници под възглавницата. Време е да пусне децата да си вървят.
Отваря прозореца и неизменният морски бриз ги понася. Всяко едно листче хартия отлита, щом вятърът го грабне от пръстите й. Не знае какво ще правят двамата с Аурек, но повече не могат да останат във Феликстоу.