Тя се преоблича в роклята, с която е пристигнала, онази, която Януш й е купил. Единственото, което има, което не е принадлежало на някой друг. Седнала на леглото, тя премисля всичко. Вече й е ясно.
Ще устрои живота си сама със сина си.
Ипсуич
В задълженията на Януш като бригадир е и това да провери дали редиците са опразнени от всички мъже, преди да може да си тръгне от нощната смяна. Често той остава много по-дълго, отколкото е необходимо, и се наслаждава на кратките мигове, преди да застъпи следващата смяна и фабриката отново да заработи. Обича да гледа машините утихнали и въздуха прозрачен. Въпреки краткото отсъствие на работниците въздухът между еркерите е душен, като дъха на спящ човек в яката му, но това го кара да се чувства част от нещо. За него това усещане е нещо изключително — да бъде свързан с такава работна сила.
Преди да си тръгне, си говори с нощния пазач — води любезен разговор за времето и за футбол, преди неохотно да излезе в студената утрин, докато червената светлина на зората прорязва небето.
Убеждава се, че се прибира пеша, вместо да вземе колата, защото тези летни утрини са твърде красиви, за да бъдат пропуснати. Истината е, че това му отнема поне четирийсет минути да си стигне вкъщи. Четирийсет минути, преди да трябва отново да се изправи пред пустотата на дома си.
Щом отваря входната врата, Януш вижда, че пощальонът вече е минавал. На червените плочки в коридора има писмо и пощенска картичка. Навежда се и ги взима. Писмото е сметката за тока. Нищо интересно. Поглежда картичката. Чернобяла снимка с надпис „Изглед от градините Уолсли“.
Обръща я наобратно и едва не я изпуска от изненада. Почеркът е безобразен. Направо е чудо, че е пристигнала на адреса. Едва се чете. Двойките от номера приличат повече на завъртулки, отколкото на цифри. Ченгелът на „Б“-то от Британия минава през всички останали букви, което прави половината от тях нечетливи.
Няма съобщение, а само един подобен на паяжина подпис. Аурек Новак. Името на момчето. Завива му се свят, като го вижда изписано там. Името на неговото дете. Пощенското клеймо е от Феликстоу. Изпратено е преди три дни. Януш стиска картичката здраво в ръката си. След нощната смяна е уморен и тялото му умира за сън, но умът му препуска. Отива в кухнята, прави си чай и сяда на масата. Изпива чая и отново поглежда картичката, препрочита я безброй пъти и недоумява.
Феликстоу
— Знам, че Мойра е идвала тук — казва Тони, когато се прибира същата вечер. Изглежда подозрителен и неуверен. Силвана възнамерява да се държи хладнокръвно. Иска да звучи разумно. Протяга към него ръката си, в която е стиснала някои от дрехите на Луси. Изражението на лицето му е красноречиво.
— Как можа! — изкрещява тя и хвърля дрехите по него. — Как можа да ме излъжеш?
Той вдига една блуза, сгъва я внимателно и после поглежда Силвана с кафявите си очи.
— Това са само дрехи.
— Не, не са. Това са дрехите на Луси.
— Силвана, не се дръж така. Знаеш, че те обичам, нали?
— Кого? Кого обичаш? Мен или Луси? Ти ме излъга, по дяволите! Кого обичаш? Мен или една мъртва жена?
Тя се разкайва за думите си в момента, в който излизат от устата й. Тони я гледа втрещено и чупи ръце.
— Нека си лягаме — моли той. — Изморен съм. Хайде да продължим разговора утре. А сега да си легнем. Късно е. Моля те, ела в леглото и ме остави да те гушна.
— Не.
— Обичай ме. Ела при мен, моля те.
— Изхвърли дрехите! — настоява тя.
— Да ги изхвърля ли?
— Изгори ги! Отърви се от тях. Разкарай ги от къщата.
— Не мога…
— Налага се.
Силвана седи на леглото и гледа как той отнася купища рокли. Изглежда съкрушен, сякаш изнася трупа на мъртвата си съпруга, увит в катове коприна, памук и жарсе. Изпитва съжаление към него, но не може да се пречупи да му каже да спре. Щом гардеробът е опразнен, Тони очаква следващата заповед, но тя само се обръща на една страна, завива се през глава и се преструва на заспала.
Събужда се рано на следващата сутрин, а роклята й е цялата измачкана. Отваря очи с усещането за твърда непоколебимост. Измъква се от леглото, обува обувките си и взима забрадката от масата. Къщата на Луси. Къщата на Питър. Къщата на Тони. Къщата на кого ли не, само не и нейната.
— Силвана?
Тони е седнал на един стол в ъгъла на стаята и я гледа. Очите му са зачервени, а бузите хлътнали. На пода в краката му се търкаля празна бутилка от уиски.
— Къде отиваш, Силвана?
Лицето му изглежда синкаво от наболата брада. Дрехите му са омачкани като нейните. Очевидно изобщо не е спал.