Тя разтърква лице.
— Излизам да се поразходя. Ами ти? Кога заминаваш за Девън?
— Не е нужно да ходя…
Но той ще отиде там със сина си и родителите на жена си. Ще отиде в Девън. Разбира се, че ще отиде. Без нея. Той го знае. Знае също и това, че между тях вече е свършено. Тя го видя в очите му в момента, в който му каза, че знае за дрехите. Както когато идва краят на някой филм и лампите светват.
Той я гледа умоляващо, очите му се пълнят със сълзи и тя най-после разбира какво означава този поглед. Копнежът на лицето му, желанието, за което винаги е смятала, че е насочено към нея. Това е копнежът на един мъж, който отчаяно иска онова, което не може да има. Тя познава това чувство. Поне то ги свързва — непреодолимото желание да откриеш мъртвия в онзи, който живее.
Иска й се да му каже, че тя не е по-добра от него. Нима не беше взела едно дете, за да се престори, че нейният син е все още жив? Точно това бе направила. За нея филмът също е свършил. Аурек не е мъртвият й син. Той е момче, което има нужда да бъде обичано заради самото него. А Силвана не е Луси.
— Искат да замина утре — казва с усилие той. — Ще сме там две седмици. Ти ще бъдеш тук, като се върна, нали?
— Не знам. Сега отивам да се разходя по брега. Искаш ли да дойдеш?
Тони поклаща глава.
— Трябва да направя една доставка. На онези памучни чаршафи. Най-накрая успях да ги продам. Тази сутрин трябва да ги откарам до един хотел в Ипсуич. Моля те, кажи, че ще си тук, като се върна.
Тя не отговаря. Дистанцията между тях е осезаема. Само за една нощ между тях се е настанила празнотата.
— Ще говорим повече следобед — продължава Тони и тя усеща как той се опитва да възвърне обичайната увереност в гласа си. Вдига ръце във въздуха. — Трябва да ставам и да се заемам за работа. Ще се видим по-късно. Приятна разходка.
Долу кухнята е огряна от слънце, макар да е още рано. Тя дръпва стола си от прозореца, докато пие чаша кафе.
Измива чашата, подсушава я и я окачва на дървената стойка до мивката. Помита пода, а после влиза в килера и подрежда всички буркани, пакети и консервени кутии, така че етикетите им да са обърнати напред. След това прави същото и с тенджерите и тавите в шкафа под мивката, нарежда ги с дръжките навътре, точно както майката на Януш ги е подреждала в нейната кухня. Иска да остави всичко в ред.
На входната врата се спира и вдишва морския въздух, после излиза навън и поглежда нагоре към прозореца на спалнята. Там седи Аурек и гледа чайките. Помахва й и тя му маха в отговор.
— Няма да се бавя. Не отивай никъде. Искам да си тук, като се прибера.
Тръгва по безлюдния плаж. Започва да тича, под краката й се разхвърчават ситни песъчинки. Забрадката се вее покрай лицето й и тя тича, докато не остава без дъх и се налага да спре, поставя ръце на коленете си и изчаква сърцето й да се успокои, а дишането й да се нормализира. Накрая се изправя, поема дълбоко дъх, изкачва бетонните стъпала до павираната улица над плажа и тръгва обратно към къщата.
Януш кара бавно. На два пъти вече е спирал, несигурен в това какво си мисли, че прави. Ами ако тя не иска да го види? И двата пъти беше слизал от колата, беше разглеждал картичката на Аурек и после пак се беше качвал и продължавал по пътя към Феликстоу. Докато влиза в града и подминава гордо изписаното му върху огромна цветна леха име — червени цветя за буквите, оградени от бели маргаритки, — покрай него минава една кола по посока към Ипсуич.
Колата е първата, която среща на пътя от сутринта. Шофьорът намалява, като го подминава. Двамата мъже се споглеждат.
Това е Тони. Изглежда уморен, небръснат, яката на ризата му е разкопчана, вратовръзката е вързана небрежно и Януш едва го разпознава. Иска да го удари, така че намалява. Спират на пътя. Януш изгася двигателя, свива ръце в юмруци и излиза от колата.
Тони сваля прозореца.
— Слизай от колата — казва Януш и вдига юмруци.
Тони поклаща глава.
— Няма смисъл да се бием. Тя те чака.
Мъжът изглежда така безгранично покрусен, че за момент Януш забравя за желанието си да го удари. Но докато се опомни, колата на Тони вече потегля със свистене. Януш гледа как се отдалечава бързо по празния път. Гледа, докато не се скрива от погледа.
Силвана забелязва автомобила, който минава покрай нея само защото се движи изключително бавно. Сигурно е някой, излязъл на разходка с колата рано сутринта. Автомобилът е много чист, направо излъскан — блестящ черен „Роувър“. Шофьорът я гледа вторачено, докато преминава. Тя продължава по пътя, но после поглежда назад, без да знае какво да направи. Колата е отбила малко по-надолу по пътя. Тя прави още няколко крачки и после се обръща. Вече нищо не я свързва със съпруга й, дори и дете. Тя знае това, повтаряла си го е толкова много пъти. Но при вида на Януш, който чака в колата си, сърцето й се разтуптява и тя тръгва към него.