Януш отваря вратата до шофьорското място и гледа как Силвана се настанява до него. Опитва се да запази спокойствие. Силвана докосва таблото и се оглежда.
— Аурек би я харесал — казва. — Много обича колите.
Двамата седят в мълчание, слънцето блести в предното стъкло, а пред тях кацат и отлитат чайки. Окачените на куки редици лампи покрай крайбрежната улица се люлеят напред-назад и подрънкват, подемани безспирно от вятъра. Най-накрая Януш проговаря.
— Срещнах Елен по време на войната. — Закашля се и приглажда мустак с два пръста. — Тя умря. Загина през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта. Не трябваше да пазя писмата й. Трябваше да ти обясня. Да говоря повече. Задържах всичко в себе си.
Януш поглежда Силвана и вижда, че очите й са пълни със сълзи. Вади от джоба си носна кърпа и й я предлага.
— Виж, става въпрос за момчето. Бих искал да го видя.
— Мислиш ли, че съм лош човек заради онова, което направих?
Януш поклаща глава. Не е сигурен дали тя говори за Тони, или за Аурек.
— Аз престъпник ли съм? — пита тя.
Той я поглежда. Погледът й е суров и втренчен, такъв, какъвто е виждал у някои войници. Онези, които са станали свидетели на твърде много. На устните й дремят още въпроси, докато чака отговора му.
Тя го умолява.
— Ще ми простиш ли някога?
Отговаря й с „Не“, а после с „Да, мисля, че да“, което сякаш е онова, което Силвана иска да чуе.
— Реших, че съм ви изгубил и двамата — казва той.
Силвана докосва бузата му и усеща как ръката й потреперва от допира.
Остават в колата, гледат как вятърът рисува с пясъка по пътя и вае жълти линии насам-натам, а Силвана разказва на Януш своята история от войната. Поднася му я като книга, допълва разни подробности и се пренася из времето, докато не описва всяка една от шестте години, през които са били разделени. Някои части от историята са болезнени, но той я изслушва. Не се отвръща от нея. Тя казва, че не желае да има повече тайни помежду им.
Трудно му е да й разкаже своите истории от онези години. Опитва се да й обясни, но не иска да си спомня за войната. Спомените му са заключени надълбоко и той не може да си наложи да ги извади наяве. Не може да говори за Елен. Силвана не го притиска да й разказва подробности. Сменя темата. Той й е благодарен за това.
— Може би е без значение — казва тя, когато той се запъва и губи мисълта си. — Миналото… може би му придаваме твърде голямо значение. Онова, от което имаме нужда, е точно тук.
Но Януш знае, че тя е просто любезна. Разбира се, че миналото има значение. Поглежда я и вижда държавата, която е оставил, да се взира в него обратно. От лицето й струи знанието за собствената му младост и той я обича заради това. Чувства се по същия начин, както когато поправя някоя машина, когато всички онези детайлно проектирани части, които така лесно могат да бъдат объркани, се напаснат, когато са топли и смазани и се задвижат с идеална точност.
Силвана обгръща тялото си с ръце.
— Той си нямаше майка. Знам, че нямаше. Косата му беше цялата в мръсотия, а тялото му беше разранено. Трябваше да се погрижа за него. Той си нямаше никого. А моето бебе, нашето бебе беше…
— Спри — прекъсва я Януш. Сваля прозореца и вдишва дълбоко от нахлулия вътре морски въздух. — Не говори за това. Разкажи ми как е расъл.
Тя му разказва за техния горски син и как е израснал сред дърветата. Разказва му за любимите му игри и как се е научил да се катери и да ловува.
Говорят си така кротичко, докато двете момчета не се превръщат в едно в съзнанието на Януш. Това е най-добрият начин. Знае, че момчето, което обича, не е наистина онова, което бе глътнало копчето, но той ще му дари тези спомени. Те ще станат притежание на Аурек. Вече няма да има тайни. Той е техният син. И това ще бъде неговата история.
Прегръщането в кола е неудобно. Януш се навежда към Силвана, но воланът му пречи, а скоростният лост стърчи между тях. Тя също се навежда напред, примъквайки се на края на седалката, и той успява да я целуне недодялано, като носовете им се сблъскват.
Той я иска. Иска звука на диханието й в нощта. Начина, по който си тананика, когато мисли, че е сама. Иска всички тези неща. У него се надига желание. Сърцето му тупти като на младеж, изпълнен с копнеж. В същото време се чувства стар. Достатъчно стар, та да знае, че болката, която е преживял, няма да се изпари просто така. Мисълта за Тони предизвиква у него желание да я отблъсне, да я осъди наново. Вместо това я придърпва по-близо към себе си.