Силвана се опитва да намери начин да му обясни, когато някакъв женски глас ги кара да се обърнат.
— Ехо, има ли някой?
Жената стои в коридора с цигара в ръка. Според Силвана е някъде към петдесетте. Притежава внушителното излъчване на някой на средна възраст. Тя е висока и червенокоса, с прекалено широки за жена рамене, и самите й размери карат Силвана да се чувства незначителна и не на място. Облечена е с пола от туид и бяла блуза, покрити с цели метри престилка на избелели теменуги и розови рози, които разцъфват точно над бедрата й и през огромния й бюст.
— А! — възкликва тя. — Наистина съм чула гласове. Аз съм госпожа Холборн, съседи сме.
Силвана пуска Аурек, а той отстъпва назад и избягва в градината, стиснал куклата в ръце.
Януш леко се покланя, за да поздрави жената. За момент изглежда, че ще целуне ръката й като истински полски джентълмен. Вместо това се изправя и се ръкуват.
— Госпожа Холборн ли казахте? Много ни е приятно да се запознаем. Как сте?
Силвана усеща погледа на Януш върху себе си и осъзнава, че очаква да каже нещо.
Припомня си английския, на който я учеха войниците, и уроците, на които присъстваше в лагера.
— Добър ден — казва внимателно. — Добър ден, госпожо.
— Приятно ми е — отговаря г-жа Холборн. После пристъпва към задната врата и Силвана забелязва как се втренчва в Аурек, който си играе в градината.
— А това синът ви ли е?
— Да, това е синът ми — уточнява Януш, а Силвана усеща гордостта в гласа му. — Казва се Аурек.
— Ъ-ъ… как? Извинете, не чух добре. Може ли да го произнесете отново?
— Аурек — повтаря бавно Януш.
— Не е лесно да си извъртиш езика. Не мисля, че съм го чувала преди.
— На полски означава златокос.
Силвана наблюдава как Аурек подхвърля куклата във въздуха и после я улавя. Няма нищо златно в остриганата му тъмна коса.
— Беше рус като бебе — казва Януш и Силвана съзнава, че си е мислел същото и той.
— Като баща си — допълва тя и кима.
— Толкова бързо се променят, нали? — казва г-жа Холборн и махва към Аурек — жест, в който Силвана намира утеха, сякаш жената вече познава сина им.
— Дъщеря ми беше същата — продължава жената. — Роди се с рошави рижи къдрици. Човек би си помислил, че е детето на млекаря. А ако я видите сега — имайте предвид, че вече е голяма и не живее вкъщи, — ще речете, че съм лъжкиня, защото е чернокоса. Няма и един-единствен червен косъм на главата си. Вижте сега, тук не се церемоним много-много. Казвайте ми Дорис.
Януш й се усмихва.
— Дорис. А аз съм Януш Новак. Можете да ми казвате Ян, ако ви е по-лесно. Съпругата ми се казва Силвана.
— Добре. Ще се постарая да ги запомня, но що се отнася до чуждестранни имена, съм направо безнадеждна. Надявам се да ми простите, ако ги сбъркам. Виждах как идвате и си отивате и си помислих, че сигурно се нанасяте. Трябва да се запознаете с моя Гилбърт, като се върне от работа. Може и вече да го познавате. Работите заедно в Бъртънс, нали?
Силвана поглежда през прозореца. Слънцето в небето почервенява и обагря облаците в розово. През отворената врата се чува чуруликане на птички, а в дъното на градината Аурек се катери по ниските клони на дъба. Мисли си за гората, в която бяха живели с момчето. Скривалището им ще се напълни с пръст и листа. Ще започнат да го обитават животни, а корените на дърветата ще пробият стените от пръст. Гората сигурно вече забулва миналото й.
Януш я докосва леко по рамото и тя се сепва. Опитва се да нагласи лицето си в усмивка.
— Какво има?
— Тя се съгласи да ни снима. Хайде, повикай Аурек.
Дорис размахва фотоапарат пред нея ухилена.
— Не ме бива много с техниката. Надявам се да не го счупя.
Силвана е застанала до Януш пред входната врата. Занимава се със забрадката си, пристяга я към брадичката си и се старае да се отпусне, когато усеща ръката му на талията си да я придърпва по-близо към него. Следва кратък миг на вцепенение, в който тримата изчакват и позират, взрени в обектива. Така замръзнали в кадър, те чакат камерата да ги запечата.
Януш стои сериозен, с изпънат гръб. Силвана придържа забрадката си. Аурек е вкопчен в краката на Силвана.
След като снимката е проявена, Януш я слага в рамка, а Силвана я поставя на полицата над камината отпред във всекидневната. „Това е доказателство“, мисли си тя. Дъхва върху рамката и почиства стъклото с ръкав, за да излъска портрета. Те са в черно-бяло, бащата, майката и техният син, отново станали семейство. Нейното семейство. Никой не може да й го отнеме. Вече не.