Выбрать главу

Пусна товара си в дупката. Започна да я затрупва с пръст, като бързаше колкото може, докато шумът от мухите не заглъхна, и тогава вече можеше да намали темпото и да отдели необходимото време.

Щом приключи, каза „Отче наш“. Облегна се на лопатата и се загледа към нивите. Знаеше, че след като вече е приключил с това си действие, не може да остане още дълго. Нямаше какво да прави тук. Прецени, че ще остане още една седмица. После трябва да си тръгне. Трябваше да се върне във Варшава.

Най-добре би било да намери някое село и да получи новини за войната. После ще се прибере у дома и ще види Силвана и Аурек. Ще се срещне със семейството си. Щеше да увери всички, че е невредим, и щеше да започне отначало, все едно нищо от това не се е случвало. Щеше да се бие за страната си и никой никога нямаше да разбере за влака и за това как той бе останал, след като композицията отново беше потеглила.

Изправи се и понечи да се прекръсти, когато видя нещо, което го накара отново да стисне лопатата с две ръце и да я вдигне. През полето идваха двама мъже. Двама униформени мъже.

Посрещна ги в двора. Отблизо изобщо не изглеждаха като войници. Единият беше всъщност длъгнесто момче с измършавяло лице и твърде големи за ръцете му длани. Другият беше як, с рунтави черни вежди и достатъчно голям нос, че да пасне на някой евреин. Беше късокрак и с широк гръден кош, поради което стъпваше тежко. Униформите не им бяха по мярка. Ръкавите на шинела на момчето бяха твърде къси, а на другия шинелът беше прекалено тесен на гърдите му.

— Дьен добри — каза момчето. — Добър ви ден.

— Може да свалите оръжието — рече по-възрастният мъж, присмехулно вдигнал ръце за капитулация. — Искаме само малко храна и после си продължаваме по пътя.

Януш не свали лопатата.

— Откъде идвате?

— Лвов. Избягахме от руснаците.

— Руснаците ли?

— Вече са срещу нас — каза момчето. — Не знаехте ли?

— Не знам нищо. Изгубих полка си преди доста време. — Януш се намръщи. Колко ли време наистина бе изкарал тук? Обърна се към другия мъж. — И какво става?

— Германците окупираха Варшава преди три седмици. Влязоха през границите с Померания, Източна Прусия, Бохемия, Моравия и Словакия. Изобщо не бяхме подготвени. А сега и руснаците искат да влязат в играта.

— Предадоха ни. Препикаха Полша и от двете страни. — Момчето подбели очи, щом заговори, като кон, който се готви да препусне в галоп.

Януш огледа наболите им бради, съзря умората в очите им.

Не разбираше как нещата се бяха променили толкова бързо.

По-възрастният мъж явно забеляза объркването на лицето на Януш. Заговори бавно и внимателно, разяснявайки какво се случва. Варшава била окупирана от германците. Руснаците първоначално влезли в Полша като съюзници, но скоро след това се превърнали в окупатори, прекалено бързо, че да може да бъде разбрано от когото и да било. Сега страната била в процес на подялба между двете страни.

— Бруно Берксон — каза по-възрастният мъж и му подаде ръка. — А това е Франек. Франек Желински. Бяхме в отбраната на източната граница. Когато дойдоха руснаците, офицерите ни наредиха да не атакуваме. Свалихме оръжията си и те взеха всичко — оръжията, танковете, храната. Взеха ни всичко. С Франек избягахме, докато ни придвижваха под строй към военнопленнически лагер. Оттогава сме бегълци. Крием се в гори и плевни. Ако имаш да ни дадеш малко храна, си продължаваме по пътя.

Януш остави лопатата и отръска калта от панталоните си.

— Ами Варшава? Какво знаете за Варшава? Жена ми е там…

— От онова, което дочухме — градът е напълно унищожен.

— И е пълен с шваби — подсмръкна Франек. — Гъмжи от германци.

Януш се обърна към Бруно. Вече предпочиташе по-възрастния мъж пред момчето с припрения му говор и неистови жестове на ръцете.

— Но как така всичко се е случило толкова бързо? Коя дата сме сега?

— Осми октомври — отговори Франек. — Рожденият ден на майка ми. Исках да й изпратя картичка, но Бруно каза, че по-добре да го направя, като пристигнем във Франция.

Той кимна към прясно обърнатата земя зад тях.

— А ти какво правиш там? Защо разкопаваш?

Януш погледна гроба на старата жена. Не желаеше да им каже истината.

— Погребвах едно умряло куче. Ако сте гладни, елате с мен. Мога да ви намеря нещо за ядене.