Тя беше изгубена, а той я беше намерил. Сигурно си е мислел, че протяга ръка назад към миналото, че Силвана ще бъде такава, каквато я беше оставил, неговата млада съпруга, с червена коса и с вдигнати на тила къдрици, с усмивка на лицето и със скъпия им син в ръце. Не би могъл да знае, че миналото е мъртво и тя представляваше призрак на съпругата, която някога бе имал.
От люлеенето на кораба й прилоша и Силвана се облегна на перилата. Нейната родина беше останала далеч назад, вече нямаше бряг, нито земя, която да оплаче, а докъдето стигаше погледът, се простираха единствено вода и бляскави отрязъци светлина, които разцепваха вълните. Последният път, когато беше видяла Януш, беше преди шест години, в деня, в който беше напуснал Варшава. Дали изобщо щеше да го разпознае сега? Спомняше си деня, в който се срещнаха, сватбата им, кой номер обувки носеше, това, че пишеше с дясната ръка. Но докъде стигаше с това мъчително вкопчване в датите и фактите?
Присви очи към морето, а вълните се плискаха ли, плискаха. Някога го бе обичала. Поне в това беше сигурна. Но между тях зееше толкова загубено време. Тези шест години можеше да минат и за сто. Имаше ли право да предявява претенции към един мъж само защото си спомняше размера на яката на ризата му?
Аурек я дръпна за ръката и Силвана падна на колене, избърса уста с опакото на ръкава си и се опита да се усмихне. Момчето беше причината да предприеме това пътуване. Всяко момче има нужда от баща. Скоро миналото щеше да остане зад гърба им и Англия щеше да се превърне в тяхното настояще. Беше сигурна, че там ще успяват да преживяват дните, като се отърсят от вчерашните, без да ги застрашават спомените и без да ги преследва миналото. Вплете пръсти в остриганата коса на Аурек, а той обви с ръцете си врата й. Тя беше на път към един нов живот и единственото парче от Полша, което притежаваше, все още беше с нея.
Британия Роуд 22, Ипсуич
Януш мисли, че къщата носи късмет. Отстъпва назад, за да огледа номер двайсет и две на Британия Роуд по-добре, и се любува на имота с тясна фасада от червени тухли, на трите му прозореца и синята врата. На нея има витраж — жълт изгрев над зелена ивица, с пойна птичка по средата. Къщата изглежда толкова типично английска, че той се усмихва. Тя е точно това, което е търсил.
Последна е в редицата и въпреки че в близост до нея беше паднала бомба, някак си се е разминала от сериозни щети. Единственият белег е една пукнатина в цветното стъкло — резка, която минава през пойната птичка и оставя впечатлението, че най-вероятно ще има проблеми, ако се опита да полети. Като оставим това настрана, би могло да се предположи, че войната изобщо не е докоснала тази постройка. Януш знае, че това е доста невероятна представа, но пък му харесва. Може би къщата ще сподели част от късмета си с него, съпругата и сина му.
— Не се притеснявайте за тази грозотия — казва агентът по недвижими имоти до него и махва към пустеещата земя, където си играят деца с оплескани лица. — За нула време ще се разчисти. Ще вдигнем този град на крака съвсем скоро.
Той приглажда ръкавелите на сакото си от туид и подава на Януш връзка ключове.
— Ето. Изцяло е ваша. Надявам се животът тук да ви хареса. Може ли да попитам откъде сте?
Януш е очаквал този въпрос. Първото нещо, което хората искат да знаят, е откъде идваш.
— От Полша. Поляк съм.
Агентът по недвижими имоти вади табакера от вътрешния джоб на сакото си.
— Говорите дяволски добър английски. Служили сте в армията, нали?
Това е второто, което питат: „Какво правиш тук?“. Но Януш се чувства като у дома си в тази страна. Познава нравите и начина, по който се случват нещата тук. Трябва да отговаряш точно и на въпроса. Покажи им, че си на тяхна страна, и са доволни.
Първия път, когато някой го беше попитал откъде идва, още когато чуждестранността му го измъчваше и му се струваше като родилен белег, като петно от портвайн на лицето, което беше видимо за всички, той беше направил грешката да се опита да отговори. Беше пристигнал в Англия наскоро — от година, а може би нямаше и толкова — и гръмкият, кървав възторг от войната, който бе открил у своите нови другари, беше разпалил в сърцето му някакъв огън. Изгарящ пламък пробяга по вените му и възпламени непознато за него, напиращо навън безразсъдство. Намираше се в задимена зала с шумна група мъже от Кралските военновъздушни сили и пиеше бира с цвят на машинно масло, когато се впусна в собствената си история, с цялото пътуване от Полша в самото начало на войната, през Франция и после Англия.