— Трябва да се научите да живеете отново в къща — казва Януш. — И двамата трябва да оставите миналото зад гърба си. Войната свърши. Вече е мирно време. — Опитва се да смекчи тона си. — Знам, че е трудно. Сигурно Полша ти липсва. На мен също, ако ме питаш.
Наблюдава израженията им — напрегнатия взор на съпругата му и безмълвните очи на сина му, празни, като че ли издялани от камък.
— В града има един клуб. Група от двайсетина поляци като нас. Преселници, които са се озовали да живеят тук. Някои от тях имат деца. Там можеш да говориш на полски, да си намериш приятели…
— Не! — отговаря Силвана, а ожесточението в отговора й го изненадва. — Не искам да се срещам с никакви поляци. Само ще ми припомнят какво съм загубила.
— Какво сме загубили и двамата — поправя я той, а тя се извръща настрани, сякаш е казал някаква глупост.
Януш донася вкъщи брошури. На тях има снимки на усмихнати семейства, развяващи английски знамена. Чете на Силвана от памфлет, озаглавен „Да се научим на английския начин на живот“.
„Семейни забавления за чужденци“ кара съпругата му да се засмее, щом й я показва. На корицата има снимка на домакиня, която държи поднос с пайове. Набраната й престилка се надига до ушите й като бухналите дипли на сладкишите й.
Любимото четиво на Януш е „Как да усвоим британските обноски“. Илюстрацията на предната корица показва двама мъже, които си подават ръка и повдигат шапки един към друг. Януш настоява да я четат заедно.
— Тук нещата се правят по определен начин — казва. — Трябва да ги научите, ако искате да се приобщите.
Прочиства гърлото си, надига въображаемата шапка от главата си и казва:
— Добро утро, госпожо Новак. Как сте днес?
— А вие как сте? — прилежно отговаря Силвана, а на устните й играе бегла усмивка.
— Времето е прекрасно за това време на годината, не смятате ли?
— Да, нъли? — кикоти се Силвана.
В ъглите на очите на Януш се появяват бръчици от смях.
— Да, нъли — засмива се.
Силвана прехапва устни и се съсредоточава.
— Прекрасно време — повтаря тя и се разсмива насред думата.
— Прекрасно.
— Прекрасно. Прекрасно?
— Изчакай един момент — казва Януш. След малко се връща от кухнята с бутилка. — Взех това днес. Нарича се шери. Трябва да го опиташ. Тук това се пие.
Силвана поема чашата, която й подава.
— А не, не. Не трябва да го пиеш наведнъж. Не е като водка. Тук отпиват една глътка и казват: — Наздраве. Бог да пази краля.
Питието е сладко и тежко, но те пресушават бутилката и танцуват из стаята, докато по радиото звучи Глен Милър, а Аурек лежи по гръб на килима и си издава сам тихи, немелодични звуци. Януш слага порцеланова купа на главата си и се преструва, че е бомбе, а Силвана люлее чадър във въздуха. Гласовете им са звънки и изпълнени със смях.
Докато завърта Силвана в такт с музиката, на Януш му хрумва, че отстрани сигурно изглеждат като младоженци. Като хора, които никога не са били докосвани от войната. Притиска я близо до себе си и се чувства… млад. Млад женен мъж. Съпруг и баща. Това е нещо, което не е изпитвал отдавна. Той ще навакса за годините, които са прекарали далеч един от друг. В тази къща войната и всички ужаси ще бъдат забравени. Предоставен му е втори шанс. Всичко си идва на мястото, тяхното ново начало. Да, мисли си, загледан в лицето на съпругата си. Къщата носи късмет. Даже и да не е била преди такава, вече е.
Кошмарите все още спохождат Силвана почти всяка нощ. Не успява да ги възпре. Животът с Януш й е донесъл някакъв миг спокойствие, но при все това близостта му й връща спомени, които с години е потискала в себе си. Спомени, които заплашват да я сринат. Синът им отпреди войната; градината на родителите на Януш и нейната подравнена морава; Ева, която свири на цигулката си на Аурек, и неговият възторжен, пронизителен смях. Именно там са първите стъпки на Аурек; детето се ухилва с усмивка, която единствено Януш може да предизвика; бащата и синът са неразделни като отражението на облак по повърхността на езеро. Спомени като тези сякаш извират от нея и тя се улавя да плаче по тези изгубени дни.
Сънищата й са мрачни и ужасяващи. Синът й се дави в бездънни води и колкото и да се опитва да го спаси, той винаги се изплъзва от ръцете й и потъва в мастиленосините дълбини. Тя се буди и се мъчи да съдере кожата от пръстите си, мислейки за изгубените деца, за целите групи бездомни деца от улицата, които беше видяла, сираците в лагера. Къде ли са сега? Още ли търсят мъртвите си родители? Не може да избие децата от ума си. Те я преследват нощем. А всички онези жени, търсещи дечицата си, я викаха в сънищата й, умоляваха я да им помогне.