— Нека влезем в бижутерийния магазин — предлага и повежда Силвана за ръката. Иска да й купи венчална халка, но продавачът им обяснява, че в цялата страна има недостиг. — Сключват се прекалено много бракове, а няма достатъчно злато. Сребро — да, но не и злато.
— Ние вече сме женени — пояснява на търговеца Януш и хваща Аурек за раменете. — Това е синът ни. Не може да нямате някоя златна венчална халка, която да ни продадете. Мога ли да се видя с управителя, ако обичате?
Управителят е мъж с продълговато лице, мръсна риза и протъркани ръкавели. Излиза от офиса си и клати глава с някаква изтормозена търпеливост, която навежда на мисълта, че те не са единствените хора, поискали от него невъзможното този ден.
Януш обяснява, че са женени. Силвана стои до него и се опитва да изглежда като добра съпруга, стиснала здраво ракитената си пазарска чанта, все едно е кадифена вечерна дамска чантичка. Наблюдава учтивата липса на интерес на управителя към брачната им история и объркването на Януш, когато мъжът се опитва да им продаде вместо това часовник.
— Ще изчакаме — казва Силвана, когато излизат на тротоара. — Нямам нищо против да почакам. В действителност не ми е необходим пръстен.
Вижда как Януш стиска устни и разбира, че е изрекла нещо погрешно.
— Наистина не ми пречи — казва и стисва ръката му. — Нали имам теб и Аурек. Това е всичко, което искам. Хайде да се прибираме вкъщи.
Докато вървят нагоре по Британия Роуд, минават покрай парадно шествие от жени, коленичили пред входните си врати, като на молитвени килимчета, с глави, наведени към каменните стъпала на домовете им. Покритите им с престилки бедра се полюшват в почти съвършен синхрон, докато излъскват камъка до блясък. Тази гледка кара Силвана да се чувства неловко — всички тези обърнати към нея гърбове, докато преминава покрай тях.
— Добро утро — извиква Дорис, щом се спират пред своята къща. Изправя се и обяснява: — Трябва да си излъскаш стълбите. Тук това е въпрос на гордост. Ще ти трябва магарешки камък. Не ме питай защо се казва така. Знам само, че начинът, по който поддържаш стъпалата пред дома си, показва начина, по който поддържаш и самия него. Не искаш всички да се смятат за по-добри от теб, нали?
Силвана кимва несигурно и пита:
— А какво е магарешки камък?
— Дай ръка. Ето това е.
Силвана прехвърля камъка в ръката си и го изследва така, сякаш са й подали парче марсианска скала.
— Хайде де, пробвай го.
Силвана коленичи и потърква камъка в стъпалото. Движението й доставя удоволствие — начинът, по който камъкът описва кръгове по стъпалото, като кънкьор, оставящ фигури по леда. Дори звукът е като този от върха на кънки, прорязващ леко разтопен лед, с меко изскърцване и после просвистяване, сякаш се плъзга в дъги под ръката й.
Дорис прокарва пръсти по стъпалото.
— Браво, добре се справи. Няма спор. Не се тревожи, миличка. Съвсем скоро ще се впишеш. Задръж камъка. Пази го. Този е от хубавите.
Януш прегръща Силвана през кръста.
— Жена ми винаги е била голяма къщовница — казва на Дорис.
Силвана обръща глава към него. Била ли е наистина? Не си спомня, но й харесва да го чува да говори така.
— Преди войната живеехме във Варшава, знаеш ли? Красив град. Наричаха го „Източния Париж“.
— Така ли? — разсмива се на висок глас Дорис. — Ами то и Ипсуич е на изток, но не е особено бляскав по парижки. Във всеки случай радвам се, че ви срещнах. Гилбърт ми каза да ви предам, че в една от фабриките за текстил долу на канала има работни места за жени. Единственото, което се изисква, е да можеш да шиеш в права линия. Сетих се за теб, Силвия. Трябва час по-скоро да отидеш там.
— Аз ли?
— Ами да. Работата е хубава. Не като фабриките за амуниции, в които трябваше да работя аз по време на войната. Виждаш ли жълтия цвят на лицето ми? — Тя обръща бузата си за малко към Силвана и се оказва истина — кожата й има мръсножълт оттенък. — Това е от пълненето на гилзи. Прикривам го с грим, но си се вижда. Дадох своя принос за всенародните усилия за спечелване на войната. Никой не може да го отрече.
— Много мило от ваша страна, че ни помагате — казва Януш. — Наистина много мило. Аурек скоро ще тръгне на училище и ние обсъждахме, че трябва да намерим работа на съпругата ми. Ще отидем до фабриката още днес.
Силвана не си спомня да е имало разговор да й търсят работа.
— Училище ли? — пита и усеща как коленете й омекват. — Аурек трябва да ходи на училище?
Полша