Силвана обичаше вечерите във Варшава в началото на лятото. Януш се връщаше от работа и те набързо хапваха заедно, докато той й разказваше как е преминал денят, а тя слушаше и кимаше, и се наслаждаваше на усещането, че е съвършена градска домакиня. След това излизаха на разходка по улиците или в парка, хранеха патиците в езерцето и наблюдаваха как децата бутат дървените си платноходки по зеленясалата вода, преди бавачките им да ги приберат вкъщи.
Една вечер останаха навън по-дълго от друг път. Нощта беше задушна и на Силвана не й се прибираше в апартамента, така че седнаха на пейка в парка и гледаха как сумрачното небе става тъмновиолетово, а после синьо-зелено, докато не запалиха уличните лампи и то не стана съвсем черно.
Животните в зоологическата градина започнаха да кряскат и ядно да обикалят напред-назад по настланите дървени стърготини. Маймуните врещяха и пискаха в клетките си. Около лампите кръжаха облаци от нощни пеперуди. Силвана не можеше да си намери място. Докторът й беше казал, че ще роди скоро, най-много до седмица. И сега беше пълна с енергия и имаше нужда да ходи.
Покрай тях минаха няколко жени с украсени с пера шапки, които загледаха Януш. После закриха с ръце начервените си устни и започнаха да си шепнат. Силвана го хвана за ръка и се престори, че не ги забелязва.
Нощем паркът беше различен — като ненадейно да нагазиш от плитчините в дълбока и студена вода, която те срязва през гърдите. Силвана забеляза мъже да седят на пейки, където никой не бе седял досега. Дори и през сенките на магнолиите зад тях тя можеше да види, че някои от тях се държат за ръце.
По-нататък пред нея една жена улови мъж за ръката и го поведе към дърветата.
Докато се прибираха у дома, Силвана и Януш не говориха. Изкачиха се по тясното стълбище до своя апартамент и, веднъж влезли, Януш поведе Силвана към спалнята. Накара я да седне на леглото и тя загледа как той сваля дрехите си, разкопчава колана на панталона си и изхлузва ризата през глава. Откакто се бяха оженили, Силвана се беше чувствала несигурна в тази нова легитимност на съвместния им живот. Внимаваше да поглежда встрани, когато Януш се съблича вечер, и се стараеше винаги да си легне първа, на сигурно под завивките. Тази нощ обаче беше различно.
— Почакай — помоли го тя, щом той тръгна към нея. — Остани там. Искам да те огледам.
Тя се изправи и мина покрай него, като го разглеждаше внимателно, докосваше го с върха на пръстите си като скулптор, който бавно проследява сенките и извивките на статуя. Януш сграбчи ръцете й и я придърпа към себе си.
— Сега ти си наред — промълви той. — Нека те огледам.
Силвана безмълвно разкопча якичката си. Остави роклята си да се плъзне на пода.
— Красива си — прошепна Януш и погали корема й така, сякаш полираше куполовидната му повърхност.
Когато легнаха в леглото, Силвана почувства, че би могла да зачене още бебета. Сякаш онова в корема й би могло да се съедини с още едно. Беше твърде тежка и наедряла, за да легне по гръб, така че застана на четири крака. Изпитваше неотложен копнеж и по-дълбока любов към Януш от всякога. Наведе глава и си представи тъмния свят вътре в себе си, там, където трябваше да се намира детето, сгушено под сводестите й ребра. Но после мислите й бяха пометени и останаха само Януш и нескончаемият, безгласен език на тяхната любов.
Януш вече беше тръгнал за работа, когато Силвана се събуди на следващата сутрин. Чаршафите бяха мокри и усукани около нея. Тя ги разгърна и се опита да разбере откъде е цялата тази влага. И тогава болката я блъсна. Беше рязка, все едно някой е стегнал въже около бедрата й. Бебето се раждаше. Трябваше да е това. Болката отшумя и тя с мъка стана от леглото, търсейки дрехите си. Къщата на лекаря се намираше на няколко пресечки и тя беше сигурна, че ще успее да стигне дотам, ако върви бавно.
Облече се и излезе от апартамента, примъквайки се надолу по тясното стълбище с опрени на стената ръце. Когато стигна до площадката, въжето отново я стегна. Тя изстена от болка с гърлен, животински звук, в който не разпозна собствения си глас. Облегна се на стената, челото й беше обляно в пот.
Не би могла да стигне до доктора. Щом болката утихна дотолкова, че да е способна отново да мисли, тя почука на вратата на един апартамент. Някаква жена отвори, а в краката й джавкаха цяла сюрия малки кафяви кучета. Те се втурнаха на площадката и започнаха да хапят Силвана по петите.
— Върнете се тук! — викаше жената на кучетата, докато се опитваше да ги прибере обратно вътре. Зад нея се появи мъж, за да разбере за какво е целият този шум.