— О, боже! — възкликна, щом видя Силвана. — Ти си момичето от горния етаж, нали? Добре ли си?
Силвана залитна напред в ръцете му. Ето я там, по-голяма от къща и мучаща като крава, а той я пита дали е добре.
— Добре съм — успява да промълви, преди болката в корема да я стегне отново и да се превие на две.
Не след дълго остана само болката. Силвана забрави, че ражда; струваше й се, че се бори за живота си. И тогава, тъкмо когато беше започнала да приветства мисълта за смъртта, тялото й започна да я привиква обратно.
— Трябва да се напъвам — каза на жената. — Господи, боже мой, трябва да се напъвам.
— Вече? Докторът още не е дошъл. Не можеш ли да потърпиш?
Силвана поклати глава. Започна да стене.
— Лягай на леглото — нареди жената. — Лягай на леглото. Лекарят няма да се зарадва, като те завари на пода.
Силвана отблъсна жената и изпъшка.
— Не мога. Не искам. Оставете ме.
Със здраво стиснати очи, свита така в ъгъла на стаята, тя нададе продължителен, дълбок стон и усети как топлината я изгаря. Изкрещя. И тогава, тъкмо на предела на силите си, я заля чувство на облекчение. Когато отвори очи и погледна надолу, видя омазано с кръв бебе да лежи между треперещите й крака. Тялото й се сгърчи и тя усети нуждата от нов напън. Нима имаше още едно дете? Близнаци ли бяха? Извика от уплаха.
— Това е плацентата — каза рязко жената. Тя се наведе над нея и Силвана усети как натиска силно корема й. Опита се да се пресегне към бебето, но болката я накара да изкрещи и да стисне здраво очи. Последва втори прилив на облекчение и тя се отпусна назад на пода изнемощяла.
Съзнаваше, че детето е вдигнато от пода в чаршаф, че й помагат да легне на леглото, че някой попива челото й със студена кърпа. Чу жената да се оплаква, че й цапат чаршафите, чу мъжки глас да казва на жената да мълчи и лай на кучетата от съседна стая и после заспа за кратко, напълно изтощена.
Когато се събуди, под главата й бяха положени възглавници, а до нея, повит в одеяло, лежеше синът й.
Тя огледа внимателно личицето му. Очите му бяха плътно затворени, клепачите — сбръчкани и морави, все едно не искаше да види какво има да му предложи светът. Дробовете й се изпълниха с чувство на благоговение, което спря дъха й. Изведнъж се уплаши от безмълвното същество в ръцете й. Беше толкова малко, превито, подпухнало и червено късче от нещо начеващо, но тя осъзнаваше силата му; осъзнаваше, че любовта, която вече изпитва към това непознато създание, може да я накара да рухне безвъзвратно. Беше ли способна да се грижи за него? Сети се за майка си и загубите, които беше понесла. Ами ако синът й умреше както братята й? Ами ако се разболееше?
— Можете ли да го вземете? — попита тя жената.
— Да го взема ли?
— Не знам как да се грижа за него. Моля ви. Така е най-добре. Вземете го. Аз не мога да му бъда майка.
— Стига с тези глупости — каза лекарят, заставайки между Силвана и жената. Постави ръка върху челото й. — Той е твой син. Има нужда от теб.
— Ще оживее ли? — Силвана стисна ръкава на доктора. — Ако му има нещо, искам да ми кажете сега. Трябва да знам дали ще оживее…
— Момчето е добре, както си и ти. Всичко, от което има нужда, е да се нахрани добре.
Но Силвана искаше отговори. Опита се да изтика детето в ръцете на лекаря.
— Искам да знам дали е здрав. Братята ми умряха. Предава се по наследство. Момчетата от семейството ми… Моля ви, кажете ми дали му има нещо нередно.
И тогава бебето отвори очички. Разви юмручетата си и ги помръдна, все едно ги мести във вода, плавно движение като морска трева, носена от бавна река. Тя пъхна пръста си в малката му длан и той сключи пръстчета около него. Помилва личицето му, отметна завивките и преброи малките пръстчета на краката. После целуна меката вдлъбнатина на черепчето.
— Скъпи мой — прошепна, засрамена от изблика си на слабост. Как бе могла да полудее така? Беше очевидно. Отсега нататък щеше да живее само за това дете. В онази стая, докато денят преминаваше във вечер, Силвана повдигна детето към гърдите си и то започна да суче, изненадвайки я със силата, с която засмука. Не знаеше колко време е изкарала така, но когато вдигна поглед, Януш стоеше до нея.
— Може ли да го подържа?
Тя му подаде бебето, въпреки че с цялото си сърце не искаше да се откъсне от него.
— Значи имам син — каза Януш, а на лицето му беше изписана изненада.
Силвана усети как тялото й се отпуска. Може би лошият късмет на майка й все пак нямаше да се предаде и на нея. Беше се справила. Беше родила здраво момченце.
— Аурек — ухили се Януш. — Ще го наречем Аурек, на баща ми.