Твърде късно осъзна, че прекалено беше задълбал в историята, а и във всеки случай никой не го слушаше. Никой не се интересуваше от жените, които беше оставил след себе си. Той продължи, препъвайки се в думите, и завърши, потънал в собствените си разкаяния. Сумтеше в бирата си на полски и говореше за болезнени неща като любов и чест. Когато излезе от залата и застана навън на отрезвяващия нощен въздух, той се загледа в обсипаното със звезди небе и съжали за всяка необмислена дума, която бе изрекъл.
Януш изправя рамене и отпъжда тези спомени от ума си.
— Служих в Кралските военновъздушни сили. — Гласът му е ясен, а тонът твърд. — В полския корпус. Дойдох през хиляда деветстотин и четирийсета. Оттогава съм тук.
— Аха, ясно. — Мъжът се усмихва и му предлага цигара. — Аз самият също бях в армията. Срещнах доста от вашите хора. Големи пиячи сте поляците.
Пали цигарата си, драсва клечката кибрит на земята и подава кутията на Януш.
— Някъде наоколо ли сте били разквартируван?
— Не. — Януш отвръща, като поема кибрита и кимва леко, за да благодари. — Местихме се често. Бях освободен от военна служба в Девън и ми предложиха работа или тук, или някъде на север.
— Ами тогава този район ще ви се стори доста сносен. Ипсуич е хубаво търговско градче. А и вие взимате къщата тъкмо навреме. Имам ей толкова дълъг списък на хора, които искат този имот… Ако не бяхте затропали по вратата ми още преди да съм отворил, някой друг щеше да я е докопал. Хубава семейна къща е. А вие… имате ли… ъъъ…?
— Семейство ли? Имам съпруга и син. Те ще дойдат във Великобритания идния месец.
— Отново ще бъдете заедно, така ли? Това е добра новина.
Януш дръпва от цигарата, издухва колелце от дим и гледа как то постепенно се разтегля и обезформява.
— Надявам се да е така. За последен път ги видях преди шест години.
Агентът по недвижими имоти килва глава на една страна, а на лицето му се изписва загриженост.
— Лоша работа. Вижте сега, приемете го от тази страна — имате си тази къща, имате работа, а семейството ви идва насам. Събирате всичко накуп и ето ви го щастливия край.
Януш се разсмива. Тъкмо на това се надява.
— Точно така. Щастлив край.
Когато служителят от Червения кръст му беше казал, че Силвана и Аурек са били намерени в един английски бежански лагер, той не бе успял да се усмихне. Гласът на чиновника се беше снижил почти до шепот, докато му казваше:
— Те са в много лошо състояние. Живели са в гора. Доколкото разбирам, били са там доста време. Успех. Надявам се нещата да се наредят за всички ви.
Януш върти дрънчащата връзка с ключове за новата си къща около пръста си и наблюдава облечения в туид гръб на агента по недвижими имоти да се отдалечава енергично надолу по хълма. Значи това било. Мирното време. А той си има къща. Дом за Силвана и Аурек, когато пристигнат… Баща му би се гордял, че е събрал отново семейството си. Че върши правилното нещо. Че гледа напред към бъдещето. Не би могъл да се върне в Полша. Не и сега, когато в страната му е наложена комунистическа власт. Трябва да приеме фактите. Мечтите за свободна и независима Полша са именно това — мечти. Неговият дом е тук. Самият Чърчил заяви, че полските войски трябва да получат поданство и да бъдат част от свободната Британска империя. Това беше възприел и той. Великобритания вече е неговият дом.
Ако някога отново говори с родителите или сестрите си, ако някой ден отговорят на писмата му и го открият тук, той се надява, че ще разберат, че това е мястото, където е избрал да бъде.
Прибира ключовете в джоба си и се пита какво ли ще му донесе животът тук. Когато му предложиха работа на две места — във фабрика за велосипеди в Нотингам и в някакъв машиностроителен завод в град в Източна Англия, той седна в една библиотека с картата на Великобритания и отбеляза с палец Ипсуич. Беше малко градче с пристанище, приклекнало сред провлечена ивица синьо речно устие, водещо към морето. С малкия си пръст успяваше да прекоси лазура и да докосне Франция. Това го накара да вземе решение. Щеше да живее в Ипсуич, за да е по-близо до Елен. Беше глупава причина, особено при положение, че толкова упорито се опитваше да я забрави, но поне малко облекчаваше болката.
Прозява се и въздъхва дълбоко. Тук се чувства добре. Въздухът е достатъчно чист и е тихо. Еднотипни къщи се спускат терасовидно в редици надолу по хълма. В далечината към небето се протяга връх на църковен купол, ограден от скеле. Не знае дали скелето е там, за да може да се извърши отдавна чакана реставрация, или заради неотдавнашно разрушение от войната. Не го и интересува. Спрял е да вярва в Бог. Вече се надява на точно определени неща. Да има работа. Семейство, за което да се грижи, и евентуално някой ден дори на мъничко щастие.