Взира се в обувките си, получени от дарения, и наново завързва едната. С един номер са по-големи и тесничките му крачета се плъзгат вътре в нечии чужди стъпки. Аурек рита стената отново и отново, за да одраска обувката. Птиците влитат и излитат от къщата, а той слуша плясъка на крилете им и приятното им гукане. Звукът е прелестен. Успокоителен. Няма ги другите деца да му се подиграват. Няма възрастни, които да го карат да седи изправен и да си пише домашните.
Гласът му излиза като вибрация от гърлото — като на мъркащо коте. Килва глава на една страна и пробва в други тоналности, като музикант, който настройва инструмента си. Щом уцелва верния тон, същия ритъм и звук като на птиците, кацнали над него, той отваря уста и отпуска гласа си. Къщата ехти от шума на гълъбите.
Щом денят започва да гасне, Аурек вижда някакъв мъж да стои на входа на старата къща като черна сянка. Врагът го е намерил.
— Аурек, тук ли си? — пита тихо той. — Ела с мен, синко. Време е да се прибираме.
Аурек слиза от долапа и тръгва след него през листата и счупените плочки; излиза навън на улицата с вдигнати във въздуха ръце, все едно се предава. Не би си признал, но се радва, че се прибират, защото може да усети как топлината чезне от плетовете и паважа, и да подуши как се спуска нощта. Аурек се страхува от тъмното. Обича да затвори очи и да ги държи така до съмване.
Взема една пръчка от земята, хваща я като пушка и започва да стреля по прозорци и врати. Притиска я близо до бузата си и се завърта, застрелвайки хората, които минават покрай него, в гръб. Доближава глава до вратата на една кръчма и изстрелва картечен залп в полупразния салон на заведението. Момче, горе-долу на неговата възраст, седи на една от масите и гледа право в него. Лицето му е цялото в кафяви лунички, а бузите му имат цвят на бекон.
Момчето му се ухилва, кимва с глава, като прибира месестата си брадичка навътре в дебелия си врат. Аурек го застрелва с куршум в сърцето. Другото момче вдига одобрително палец и пада от стола в несвяст, притиснало гърдите си с ръка. Аурек се вцепенява. После барманът му крясва да се маха и Аурек изтичва напред, размахал пръчката си във въздуха, както правят войниците, когато искат хората да се разбягат по-бързо. Докато се приберат вкъщи, Аурек е избил всички.
Седнал е на масата, яде хляб и се капе, а Януш чупи пръчката му на парчета.
— Без повече игри на война — заповядва. — Не ми харесва да играеш на такива неща.
Аурек смята, че да му чупи пушката от клонче е безсмислено. Наясно е, че на света има достатъчно клончета и пръчки, от които да си прави пушки, докато не стане много, много стар. Със сигурност и врагът трябва да го знае, нали?
Полша
— Трябва ли да заминеш? — попита Силвана.
Тя седеше на единствения стол, който притежаваха, кърмеше Аурек, разрошваше меките му бебешки къдрици и безгрижно се възхищаваше на пълните му бузки и дългите мигли. Момчето беше на четиринайсет месеца и не спираше да се усмихва.
Януш сви рамене.
— Баща ми казва, че е неизбежно.
Тя премести Аурек на коляното си. Бяха предъвквали този разговор помежду си вече цяла седмица.
— Но какво ще правим ние?
— Ще останете при родителите ми.
— А ако не искам?
— Тогава се прибери при твоите родители. Каквото и да стане, не трябва да оставате във Варшава. Няма да сте в безопасност.
В деня, в който си тръгна и се отправи към гарата да се запише войник, Силвана се качи на кухненската маса и погледна през таванското прозорче с надеждата да го зърне, когато минава през парка. Искаше да види как се събира с останалите войници и отива да се бие за родината си, но видя само тълпите от хора, разхождащи се на слънце като през всеки летен ден в града. Слезе от масата и почувства някаква тежест в стомаха. Мазна топка страх. Беше сама. Осъзна, че е трябвало да положи повече усилия да си намери приятели. Истината е, че не познаваше никого във Варшава. Януш и Аурек бяха целият й живот. А сега Януш го нямаше.
През последващите седмици лятната жега отстъпи пред бурите и германските войници дойдоха. Маршируваха в такт с проливния дъжд, караха по варшавските търговски улици и булеварди, донесоха със себе си бремето на ужаса, който връхлетя града, рушаха сгради и вилнееха по улиците. Силвана се страхуваше прекалено много да изведе сина си навън или пък да го остави сам вкъщи. Тя седна до печката, свита на кълбо. Беше получила писмо от майката на Януш, в което я приканваше да побърза и да се прибере при тях. Тревожеха се за сигурността й. От собствените си родители нямаше вест.