Януш се изправи. Не искаше да води този разговор.
— Ще донеса малко цепеници. Тази вечер е студена.
Излезе отвън и усети как нощният въздух прояснява ума му. Затътри се през двора. Там навън, под беззвездното небе и сред влажния аромат на растителността, той можеше да си представи, че мъжете в колибата са плод на неговото въображение. Щяха да си тръгнат на следващия ден и все едно, че никога не ги е срещал. А после щеше да се прибере вкъщи. Започна да трупа дърва в ръцете си. Чу нечии стъпки в двора и се спря, взрян в тъмнината. Бруно пристъпи към него, миришеше на мазнината от пилето и на пушека от огнището.
— Реших да ти помогна. Онова, което казах преди малко вътре, сещаш се… Наистина го мисля. Не мога да стигна до Франция с Франек сам. Трябва ми някой, на когото умът му си е на мястото. А ти не можеш да останеш тук. Франек е прав, че ще те сметнат за дезертьор…
— Бях откъснат от отряда си.
— Но после си се скрил тук. Виждал съм какво правят с дезертьорите. Вече никой не знае какво, по дяволите, става. Хората са уплашени. Не знаят на кого да вярват. Видях една екзекуция само преди няколко дни. Беше на момче в цивилни дрехи, но с военни ботуши. Един лейтенант го хвана. Накара го да застане по средата на пътя, докато войските минаваха. Лейтенантът каза, че да дезертираш, е признак на малодушие. И после лудото копеле го застреля. Без военен съд, без нищо. Момчето просто имаше войнишки ботуши и това беше достатъчно. Войсковите части обикалят из цялата страна. Ако те намерят тук…
Януш взе още една цепеница и я нареди върху другите в ръцете си.
— Не съм дезертьор.
— Това те ще го решат. Ела с нас. Аз имам пари. Достатъчно, че да стигнем до Франция.
Януш не искаше да пита откъде Бруно има пари. Реши, че е по-добре да не знае. Щом се изправи, видя нещо да проблясва в тъмнината.
— Нещо свети! Ето там.
Между дърветата присветна мек жълт лъч. А в далечината проехтя шум на двигател.
— Това е мотор — каза Бруно. — Сигурно е на малко по-малко от километър оттук. Наблизо има войскови части.
— Полски ли?
— Руски, бих казал. Ето го пак. Виж, ако искаш, остани тук и чакай да те приберат. Но можеш и да дойдеш с нас.
— От твоите уста звучи така, сякаш нямам избор.
— Ами нямаш.
Франек отвори вратата на колибата и се показа навън с газената лампа.
— Какво правите вие двамата? Огънят почти угасна. Измръзвам тук вътре.
Светлината от лампата трепна в мрака. Януш пусна дървата и изтича към него.
— Загаси лампата!
— Взимай си ботушите, Франек — нареди Бруно, който дойде след него. — Тръгваме. Хайде, побързай!
Януш влезе вътре в колибата след Франек, а Бруно затвори вратата. Точно преди да угаси лампата, той зърна набързо двамата мъже, докато си нахлузваха ботушите и шинелите — един мъж с наднормено тегло, който със сигурност беше прекалено стар да се бие, и едно уплашено като заек момче. Бруно докосна рамото му.
— И така. С нас ли идваш? Ще дойдеш ли във Франция?
Януш кимна. Той прозря истинското положение. Ако го заловяха като дезертьор, можеше да го убият. Ако успееше да се добере до Варшава, щяха да го хвърлят в затвора.
— Кажи де! — настоя Бруно.
— Идвам.
Щеше да тръгне с тези мъже и да се бие за родината си. Навлече палтото си и излезе навън в нощта.
Ипсуич
Януш влиза в кухнята, отваря вратата на килера и вади отвътре дървена кутия, пълна с бои за обувки, четки за лъскане на ботуши и меки парцалчета. Хвърля един поглед през прозореца. Силвана е в градината, а Аурек подскача зад нея като нейна сянка.
Бърка под четките и платчетата и вади сноп писма. Преравя ги внимателно. Първото писмо, което му написа Елен. Него иска да прочете отново, въпреки че знае всяка дума наизуст. Изписан върху синя хартия, почеркът й е като плетеница на паяк, сякаш е бързала да положи думите на листа. Изпъстрени с ударения и препинателни знаци от изпускаща мастилена писалка, писмата й изглеждат като написани на ръка музикални тактове.
Думите са откровени и изпълнени с надежда, семпли, каквито единствено любовните писма могат да бъдат. Тя е изпълнила страницата и от двете страни с мастилените си мисли, а Януш чете и проследява думите с пръсти. Пренася се във фермата на хълмовете над Марсилия. Каменните постройки около него са солидни и огрени в медно от слънчевата светлина. Елен стои в далечината, помахва му и тръгва към него. Той й внушава мислено да се приближи, но не сполучва. Въображението му винаги я държи на разстояние.