Януш вдига поглед и вижда Силвана да се задава откъм градината. Кичур от косата й се е изплъзнал от забрадката и той се заглежда как се е извил на челото й като малък сив въпросителен знак. Бърза да прибере писмата обратно в кутията в килера — припряно и потайно.
— Прането никога няма да изсъхне в това време — казва Силвана, щом отваря задната врата. — Винаги ли вали така през лятото?
Оставя коша с дрехите на кухненската маса. Аурек се примъква след нея и тя затваря вратата.
— Дай на мен. Ще запаля камината и ще изсушим дрехите така.
Той протяга ръце и усеща мимолетния допир на ръката й в неговата, когато тя вдига коша, за да му го подаде. Споменът за скритите в килера писма го изгаря отвътре като пламък, а най-лошото е, че той осъзнава, че не би могъл да живее без тях. Докато пази писмата, все още има и Елен. Звукът на гласа й, начинът й на мислене, допирът на пръстите й по прегънатите листи.
— Добре ли си? — Силвана го поглежда. На лицето й е изписана тревога.
Той пуска коша за пране и я придърпва към себе си, като обвива крехките й рамене с ръце. Усеща главата й тежка и покорна, щом тя се превива пред настоятелната му прегръдка.
— Съжалявам — прошепва той. — Толкова много съжалявам.
— Аз също — казва тя, като го обгръща с ръце, и той усеща как го притегля близо.
Копнее да обича тази своя объркана съпруга. Застанала е там сред купчина мокри дрехи и го подкрепя, а той трябва да бъде силен за нея. Единственото, което може да стори, е да се възпре да й каже, че все още обича Елен, защото чувства, че ако сподели със Силвана, ще се избави от болката, която изпитва. Единственият човек, с който си представя, че би могъл да сподели, е и единственият човек, който никога не трябва да узнае.
Той я пуска и взема прането.
— Искаш ли чай? — пита тя.
— Да. Чаша чай. Тъкмо от това имаме нужда.
Вдига очи и среща погледа й. „Трудно ще намерим начин да продължим напред.“ Опитва се да напипа думите, да й обясни колко се нуждае тя да придаде смисъл на живота му. Не може да проумее нищо от изминалите шест години. Всичко онова, което се беше случило — как беше напуснал Варшава и не се беше завърнал, любовта, която изпитва към друга жена, войната с нейните проклети ужасии. Всичко е разбъркано в ума му като парчета пъзел и той никога не знае кое ще изтегли.
През цялото това време се е надявал да настъпи мир. Сега вече е тук и той се чувства като човек, показал се на светло след години, прекарани под земята. Би трябвало да е прекрасно, но не е. Продължава да се преструва, че всичко е наред, но истината е, че синът му го мрази, съпругата му плаче всяка нощ, а той не престава да бленува за жената, която е напуснал.
— Аз и ти. Сякаш сме получили шанс да направим нещо както трябва, но след всички тези години, в които бяхме разделени, аз не знам как да го направя.
— Ние сме семейство — казва Силвана, като че ли сам по себе си този факт ще ги преведе през това. — А ти си бащата на Аурек.
Той поглежда към момчето, което клечи зад майка си. Сърцето му натежава като мокрото пране, което е събрал от пода.
— Какво се случи? — пита. — Защо си се крила с момчето в гората? Защо го направи?
Силвана се навежда да му помогне с дрехите.
— Знаеш какво се случи. Защо ти трябва да питаш отново и отново? Опитах се да стигна до вашите, но автобусът, в който бях, се счупи. Беше ме страх, че войниците ще ме приберат и ще ме пратят да работя в някоя германска ферма. Много от жените ги взеха. Не исках никой да ми отнеме Аурек. След като автобусът се счупи, аз се присъединих към група хора и последвах някои от тях в гората, където се укрихме. Щом войната свърши, бяхме пратени в лагер и тогава ти ни намери.
Подава му една мокра кърпа и отново го пита дали иска чай.
— Да. Бих искал чаша чай.
Това не може да е цялата история. Нещо ужасяващо се бе случило на двама им, в това поне беше убеден.
— Аурек, върви си в стаята! — нареди той. — Трябва да си поговоря с майка ти.
Момчето се промъква покрай него и Януш затваря вратата на кухнята.
— Разкажи ми какво се е случило с теб по време на войната. Аз просто… Понякога гледам към Аурек и се чудя той ли е детето, което оставих.
Очите й се насълзяват.
— Той е преживял война. Не можеш ли да го проумееш?
Вероятно е грешка да зареже нещата така, но Януш не продължава разговора. Извинява се. Вади три чаши от шкафа, слага ги на масата и извиква Аурек обратно.
— Ето те и теб — казва, щом момчето влиза в стаята. — Ела да изпиеш с нас чаша чай. Обичаш го с много мляко, нали?