Аурек сяда на масата с ръце, опрени на лактите. Детето няма абсолютно никакви обноски. Силвана го гушва и го целува по главата. Действието й е ожесточено и собственическо, както котка би сграбчила котенцето си.
Майката на Януш никога не би му позволила да седи така като дете. Изведнъж пред очите му изниква образът на трапезарията на родителите му, масата е наредена за обяд с най-хубавите им прибори, а той и сестрите му седят на столовете си с изправени гърбове. Престорената официозност на собственото му възпитание. Оглежда стаята, износените завеси, кипящия на газовия котлон чайник и Силвана, която държи порцелановия чайник за сервиране и чака, както я е научил. „Занеси малкия чайник при големия, не обратното.“ Въздъхва. Нека момчето си държи лактите на масата.
— Сложи на Аурек допълнителна лъжица захар — казва на Силвана, докато тя разлива чая. После се усмихва на сина си. — И една бисквита, ако ни се намират.
Най-хубавият ден от седмицата е неделя. Тогава семейството закусва заедно в кухнята — хляб, чай, мляко и варено яйце за всеки.
Силвана и Аурек доливат каквото е останало от половин литър жълтеникаво, вкиснато мляко. Тя и момчето пият жадно, все едно пресечената напитка е още прясна и с много каймак. Слава богу, че няма кой да види това проявление на бедността. При все това тя предизвиква у Януш желание да се грижи за тях, да ги защитава като крехки цветя сред сурова зима. Взема вестника, хваща химикалка в едната ръка и слага измачкан полско-английски речник до себе си.
На масата пред Силвана и Аурек има разгърната карта.
— Виж — казва тя и посочва някаква зелена област извън града. — Там има гора. Истинска гора. Може ли да отидем?
Януш оставя вестника.
— Че какво му е на парка? Можем да излезем да се разходим там този следобед, а Аурек да се срещне с други деца и да си намери приятели.
Аурек се е облегнал на ръката на майка си и Януш усеща порив да ги раздели.
— А можем да се разходим и покрай канала. Това май е по-добра идея, нали? Ела тук, Аурек. Ела и седни до мен. Остави майка си на мира за минутка.
Аурек не се помръдва и Януш вдига вестника пред лицето си, като се прави, че чете. После отново го смъква.
— Какво ще правим в гората? Хората ходят там да си разхождат кучетата. Ние нямаме куче. Ще изглеждаме странно, ако просто се мотаем. А в парка хората ходят със или без кучета.
Силвана описва кръгове по масата с пръсти. Аурек яде изсъхналия хляб, който Януш оставя настрана, за да хранят патиците в парка. Детето изглежда необикновено красиво, с малкото си чипо носле и изписаната си уста. Януш изпитва желание да хване нежната му брадичка между палеца и показалеца си. Опитва се да улови погледа на момчето, но не успява и въздъхва.
— Ако наистина искате, ще трябва да хванем автобус до фабриката за хартия, а останалото да извървим пеша. Вие решете.
Аурек се засмива. Тази широка, дяволита усмивка изпълва Януш с внезапно и неочаквано щастие.
„Ами добре, мисли си той. Поне мога да зарадвам момчето. Все пак е някакво начало.“
Хващат автобуса от подножието на хълма, Аурек сяда до прозореца и гледа града, редиците къщи, магазините, тесните улички, мъжете и жените — тези механични хора, които вървят в една крачка. Аурек вижда през прозорците вътре в домовете. Жена глади. Мъж гледа право напред. Преддверия, пълни с възрастни хора и ревящи бебета. Какво ли е да си едно от децата, които живеят на тези улици? Винаги да си имал къща, в която да живееш, и цялото семейство да е натъпкано вътре като в консерва — заедно с братята, сестрите, чичовците и лелите.
Той си представя шума — крещенето и хлопането, смеха, раздиращите дробовете викове, тропането на крака, тракането на чинии, тряскането на врати. Това са звуците, които чува, когато нечии входни врати са отворени и той се осмелява да се поспре пред тях. В сравнение с тях неговият дом е тих. Там никой не шуми. Врагът казва, че обича спокойствието. Майка му почти не говори с никого.
Автобусът най-после стига до хартиената фабрика „Лейн“. Те слизат зад фабриката и са посрещнати от звука на клокочеща под малък мост вода. Врагът му се усмихва. Той показва на Аурек как да мята пръчки от едната страна на моста и да наблюдава как течението ги отнася под него, а после се появяват от другата страна. Ако му позволят, може да играе на тази игра с дни. В завихрящата се вода под тях той вижда зелени водорасли да се полюшват над речните камъчета, гладки и дълги, и целите в проблясващи като кристал мехурчета въздух.
Пръчката на Аурек се чупи на две. Кората е тъмна, а от счупеното място се показва сърцевината, бяла като кост и драскаща пръстите му.