— Така ще познаеш, че е твоята — казва Януш. — Готов ли си?
Тримата застават с надвесени над моста пръчки.
— Едно, две, три, пускай!
Аурек пуска със стиснати очи, а надеждата кипи в тялото му. Пръчката изчезва и после се появява изпод моста пред останалите. Извиква от радост, защото е победил.
Силвана и Януш се присъединяват със смях. Колкото повече се смее Силвана, толкова повече се радва Аурек. Смехът й е сърдечен и му носи сигурност като в дните в гората, когато го увиваше в палтото си. Играта му е толкова забавна, че Силвана трябва да го откъсне от нея с обещанието да се катери по дърветата и да търси катерици.
Неохотно той изоставя триумфа си с пръчката и те тръгват по пътища, като минават напряко през полетата по посока на дърветата. Аурек хвърля шапката си във въздуха и се затичва, премята се през храсти и коприва, шляпа в локви и прескача паднали дървета, пищейки от въодушевление.
Никой не може да го хване. Нито злите духове, нито горските феи, нито някой от отмъстителните духчета и таласъми, които обитават древните гори, може да го стигне. Той е по-бърз и от пръчките, носени от реката. Пуска се по течението, далеч от всичко. Далеч от училището, където децата го наричат мръсен бежанец. Откачен поляк. Нямото момче. Той е по-бърз от всички тях и не му трябва никой да го учи. Може да се справи и сам.
Аурек сам се научи да свири с уста, да плува, да хваща и да дере зайци. Може да се покатери на всяко дърво. Може да пали огън, да убива змии, а звездите му служат за компас. Никой не може да го стигне. Той е дете на гората.
Изпълнен с енергия, Аурек вика и кряска, подхлъзва се, пада и отново се изправя на крака. Пред него изскача един мъжки фазан с прелестно лъскаво оперение в червено и златно и Аурек повдига ръцете си като криле, уверен, че може да последва птицата в тромавия й полет към небето.
Зад него родителите му вървят един до друг. Баща му държи в ръце шапката си, а майка му — букет от горски цветя. Изглеждат изгубени. Като двама души, които се опитват да си спомнят пътя към дома. Но Аурек не може да спре, за да им помогне. Той търчи сред дърветата надалеч от тях колкото може по-бързо. По-навътре сред дърветата. Извива ръце назад, за да се забави, но краката му са твърде силни. Нищо не може да ги спре. Ако знаеше накъде отива, щеше да насочи краката си бегълци и да стигне там. Но не знае. Знае само, че не може да спре да тича.
В понеделник сутрин Януш води Аурек на училище. Аурек казва „Добро утро“ на учителката и надига шапката си, както му е казал баща му.
— Добро момче — насърчава го Януш. — Не се карай с другите днес, чу ли? Бъди добро дете и се сприятели с някого.
— Лес?
— Говори на английски, Аурек. Но да, можем пак да отидем в гората. Остава ти още само седмица в училище, а после си във ваканция и ще можем да правим много неща заедно.
Аурек гледа как врагът се отдалечава. Щом вече го няма, той последва другите деца, които отиват в класната стая, но в последния момент се отклонява встрани от сградата на училището и се скрива в тоалетните на момчетата — тясно и студено място, където никой не би го намерил. Той се свива до тухлената стена и гледа как течението разлюлява леко една паяжина. Там е хубаво и спокойно.
После вратата на тоалетните се отваря с трясък и Аурек подскача.
В него се взира едно дебело момче.
— Ако госпожа Уест те намери тук, здравата ще си изпатиш.
Момчето тромаво се намества до Аурек и му предлага лакрицов бонбон.
— Говориш ли английски?
Аурек кима. Понаучил е английски от войниците в бежанския лагер, преди той и майка му да се качат на кораба. Познанията му за английските псувни са забележителни. Пробва се с няколко, а момчето се ухилва и се плясва по крака.
— Внимавай учителката да не те чуе да приказваш така. А как се казваш? Аз съм Питър.
Аурек го поглежда. Виждал е това момче преди. В кръчмата. Това е момчето, което беше паднало мъртво.
Бонбонът е сладък на вкус. Аурек го напъхва целия в устата си и го сдъвква, а по брадичката му приятно потича черна слюнка.
Дебелото момче се смее.
— Моят старец има магазин за домашни любимци. Имаме много, много животни. Има куче, което лови зайци. Веднъж уби нечия котка. Един риж котарак. Изяде го целия, с вътрешностите, а после го повърна на килима на баба ми. Като го повърна, козината си беше променила цвета. Излезе кафява.
— Вътрешностите не трябва да се ядат — казва Аурек. — Вредни са. Затова кучето е повърнало.
— Ти откъде знаеш? Да не си ял котка?
— Може и да съм — свива рамене Аурек.