— Какво каза тя? — прошепва Питър на Аурек.
— Трябва да влезем вътре.
— Да — сопва се Силвана. — Точно така. Вътре. Тръгвайте!
В предверието Силвана съблича Аурек и пита другото момче за името му.
— Питър Бенетони.
— На полски името ти е Пьотр. Но защото си още момче, а не мъж, бихме те наричали Пьотрек. — Тя се поколебава. Момчето не я слуша. Гледа към Аурек, сякаш си имат някаква тяхна си шега и се присмиват на акцента й.
— Ти също — казва на Питър по-рязко, отколкото е смятала. — Свали си дрехите. Подгизнали са.
Подава му хавлиена кърпа и излиза от стаята, а после, след като е решила, че е минало достатъчно време, та дебелото, кискащо се момче да се съблече и подсуши, се връща с чисти дрехи.
Докато помага на Аурек да си облече пуловера, някой чука на вратата.
— Ако това е баща ми — обажда се Питър, — ще ме убие.
— Никой няма да те убива — отвръща Силвана. — Аз ще говоря с него. Ще му обясня, че вие, момчета, сте направили грешка.
Застанала е в коридора, а през стъклото на вратата тъмнее мъжки силует. Тя пристяга забрадката си и отваря вратата, подготвила предварително думите в ума си. Смята да обясни, че момчетата не са имали лоши намерения.
— Добър ден — казва мъжът и повдига шапката си. — Аз съм бащата на Питър. Господин Бенетони.
Силвана забравя думите си. Нещо в усмивката на мъжа я кара да забрави как да говори. Всичко в него, от излъсканите му обувки до шапката с периферия и дори буйната му коса, блести като нещо чисто ново. Не би се изненадала, ако етикетите все още висят от дрехите му.
Осъзнава, че го зяпа като глупак, и бързо поглежда надолу към земята, все едно е изпуснала нещо. Обувките му са от кафява кожа и с ток. Изискани обувки. Сигурно са ръчно изработени. Тя забелязва маншетите на панталоните му с остър ръб. Този мъж е най-модерното нещо, което е виждала от години.
— Аз съм бащата на Питър — обяснява той и й подава ръка.
Ръкуват се, но тя все така не вдига поглед, защото вече се изчервява. Ръката му е широка и месеста и той обгръща нейните малки пръсти нежно, както човек би хванал птичка.
— Той е тук, нали? Питър?
— Да — отговаря тя, опитвайки се да се вземе в ръце. — Тук е, да.
Кани го да влезе и той изпълва целия коридор. Изглежда добре охранен, както и синът му, с двойна брадичка, която обрамчва лице с голям нос и живи, любопитни очи. Има тъмни къдрици, които блестят от брилянтина. Това не е земеделец. Ни най-малко. Силвана поглежда към широките му гърди и си представя, че е оперен певец.
— Много съжалявам, господин Бенетони — казва тя. — Моля ви, не се сърдете на момчетата. Аурек много съжалява.
— Наричайте ме Тони — отвръща той. Говори бавно, гласът му е внимателен и уравновесен. — Не съм ядосан. Какво значение има един пропуснат ден в училище? Питър много често има неприятности там. Животът му не е бил лек.
И после се впуска в собствената си история, която не е никак необичайна. Стоят в коридора, вратата е полуотворена и Силвана дори не го е попитала дали би желал да свали палтото си, а той й разказва за съпругата си, която е починала.
— Загубих я малко след като Питър се роди — казва той и протяга ръце напред с разперени пръсти така, сякаш през тях се сипе пясък.
Силвана би искала да го накара да спре да говори. Няма нужда от сълзливите му истории. Има си предостатъчно свои, а и без това светът е пълен с тъжни истории. Но този мъж си продължава, сякаш е дошъл специално, за да й разказва, а тя се усеща привлечена от него.
Съзнава, че скланя глава на една страна, докато слуша.
Той също е чужденец. Родителите му са италианци и са дошли в Съфолк, където работели в овощните насаждения, предназначени за производство на ябълково вино. Роден е и отгледан в Англия, загубил е майка си още като дете. Щом станал достатъчно голям и завършил училище, баща му се преместил да живее в Кент, но Тони останал в Съфолк и се оженил за дъщерята на местен земевладелец. Нейните родители се разгневили. Била се оженила за човек от „друга черга“.
— Черга ли? — Силвана не е сигурна, че разбира какво значи това.
— Да. Тя беше от по-горна класа. Те си мислеха, че не съм достатъчно добър за нея. Но щом се роди Питър, промениха мнението си. Отнасяха се към мен много добре. А после, след като се роди Питър, съпругата ми се разболя и почина.
Разказва й как, когато Италия се включила във войната, той бил интерниран, разделили го със сина му и родителите на жена му и го пратили в затвора, въпреки цялото влияние, което неговият тъст притежавал в града.
— Въпрос на местна политика — обяснява той. — Много хора са извличали полза от войната, а тъстът ми бил на грешната страна по онова време. В крайна сметка ме измъкна, но му отне известно време.